0
Русенско семейство попадна в епицентъра на пожарите в Лос Анджелис, които от седмици са приковали тревожните погледи не само на американците, но и на целия свят. Галя и Красимир Димитрови от години живеят зад океана. Те заминават за легендарния LA и изненадващо се установяват за постоянно там, след като тук, в Русе успешно са стартирали своя сладкарски бизнес. Предприемчивото семейство находчиво поде и доразработи бранда „Златните рибки“, по името на емблематичната сладкарница, която старите русенци още помнят на метри от фонтана на централния площад в крайдунавския град. Днес сладкарница „Златните рибки“, вече с друга локация, успешно се ръководи от сина и снахата на Димитрови – Деан и Мая. Преди две години и нещо те отпразнуваха 30 години от създаването й. За бляскавото тържеството успяха да си дойдат и гордите й създатели, родителите им Галя и Красимир.
Днес обаче Галя и Краси са основателно разтревожени от случващото се в Лос Анджелис, града, в който живеят и развиват бизнес вече почти 20 години. Фейсбук страницата им е пълна с тревожни постове от приятели и близки от Русе и България, които също загрижено питат как са, има ли опасност огънят да стигне и до тях.
Ето как Галя Димитрова описа пред в. „Бряг“ напрегнатите дни и нощи на семейството, откакто в Лос Анджелис бушува този почти библейски пожар на 21 век.
***
- Здравей Галя, кога започна пожарът?
Честно казано, даже не знам кога и как се случи това нещо. Пожарът започна може би преди две седмици. Имаше много силни ветрове, ама като казвам силни - ужасно силни, към 120-130 км в час! То винаги по това време си идват такива ветрове тук и става някакъв пожар, но не чак такъв, какъвто сега се развихри. И още се вихри, долу към Малибу замина и не могат, и не могат да го потушат…
- А вие в каква близост от пожарите живеете?
Ние живеем в Холивуд Хилс, където лумна вторият пожар. Не очаквахме изобщо да стане това. Бяхме си на работа в ресторанта ни. Майка ми, която от четири години е при нас в Америка, си стоеше както винаги в къщи, на терасата. Изведнъж се обадиха съседите и казаха, че има евакуация, да вземат ли с тях майка ми. Казах им да я вземат и да тръгват, а ние веднага се качихме в колата за вкъщи. Но то до там ни отнема половин час най-малко. А и имаше задръствания …
Къщата ни се намира на един хълм, а хълмовете почнаха да горят най-напред. Там са по-скъпите части на града, само къщи, които са дървени и горят като факла, защото има много зеленина, изсъхнали дървета, храсти и вятърът, като го разнесе, става огромен пожар. Този квартал е уникално красив, аз много го харесвам - все едно че си в едно китно черноморско градче, с мъничките магазинчета, много приятно. А сега е като след война, нищо не е останало и продължава да тлее. 80% от квартала още гори.
Нашият ресторант се намира в Даунтаун, където са високите сгради и там пожар няма. Но като излязохме, видяхме как хълмът гори, все едно че един вулкан бълва лава и слиза много бързо надолу. Отначало помислихме, че един друг квартал се е подпалил, изобщо не можехме да си представим, че е нашият. Сравнително бързо стигнахме до Холивуд, обаче там хората в стреса си си оставили колите и бягат. И стана някаква навалица от коли, коли, коли… А уличките малки и вече затворени заради евакуацията.
Като наближихме, видяхме, че пожарът е около 10 м висок, и то на един хълм, където никаква пожарна не може да се качи. Добре че бяха докарали много хеликоптери, които изсипваха тонове вода и някаква червена смес върху пламъците. Казаха, че били от Канада.
- Колко близо до вашата къща стигна огънят?
Ами беше много близо, на около 100-150 метра от къщата ни. Хубавото беше, че вятърът духаше в обратна посока. Успяхме да си дойдем, но нищо не можеш да си вземеш в такъв момент. Когато майка тръгна, ѝ казах да вземе документите и толкоз. Ти си в една такава суматоха и не знаеш какво се случва.
- Вие къде се евакуирахте?
Отидохме у дъщеря ми, тя има малко апартаментче на 15 минути от нашата къща. Добре че там нямаше пожар. Но още на другата сутрин дойдохме да проверим къщата, цяла нощ следяхме какво се случва. Когато пожарът дойде най-близо до нас, за щастие вятърът беше утихнал, но казват, че пак идват силни ветрове. Просто не знам какво ще се случи.
- Медиите писаха, че са се появили мародери?
Да, и ние чухме, но в нашия район това го няма. Когато хората започнат да се изнасят при евакуация, много неща остават в къщата. Защото като ти дават 20 минути да напуснеш дома си, какво можеш да вземеш - документите, едни чехли и толкоз аз. И тези недобросъвестни хора започват да ровичкат, не ги интересува огъня, макар че е опасно и за тях. Но разбрах, че вече са ги хванали и са ги затворили.
- А как американската държава се организира да помага при такова бедствие?
Веднага се организираха така наречените шелтъри. Това са сгради, от определени за подслон за останалите без подслон. В тях има стаи с тоалетна и баня, не са много луксозни, само най-необходимото. Много хора и организации, ресторанти носят вода и храна на изпадналите в беда, дрехи и обувки също. И непрекъснато се отварят нови и нови шелтъри. Също така апартаменти от веригата Airbnb в момента се дават безплатно за три месеца. Изобщо е създадена много добра организация. В парковете също се организират пунктове с храна, вода, одеяла, медицинска помощ. Просто в един момент виждаш как цялата нация е заедно.
Хората много помагат и на пожарникарите. Те са най-натоварени, говори се, че са на работа буквално по 24 часа, не знам как издържат тия хора. Много щатове изпращат пожарни, хеликоптери. Просто цяла Америка се е вдигнала да помага на Калифорния.
- Галя, с теб и твоето семейство се познаваме отдавна, затова използвам случая да поговорим и за това как живеете в далечната страна, как върви бизнесът ви. Колко време мина, откакто сте в Америка?
Мисля, че вече направихме 20 години.
- А защо заминахте, Вие тук вече имахте бизнес?
Да, вече развивахме сладкарницата си. При нас започна да идва един възрастен американец - Уолтър, сладкар по професия, шоколатиер. Предаваше ни опита си, учеше нашите работнички на тънкостите в занаята. Той беше от Калифорния, Краси го откри по една доброволческа програма - American Help или нещо токова. Точно тогава бяхме открили сладкарския си цех и той идва пет-шест пъти да ни помага. Наша грижа беше да го посрещнем на самолета и да му осигурим престоя в Русе. После той ни покани да отидем при него. Живееше в едно градче Сан Хосе до Сан Франциско, на 300 км от Лос Анджелис. Първо аз отидох на екскурзия през 2001 г. с хлебарите от Русе, и трябваше да се срещнем в Лас Вегас, но така и не можахме, защото точно тогава гръмнаха кулите близнаци. След това, през 2003 дойдохме с Краси, отседнахме в дома му, той ни разхождаше, показа ни неговото бейкъри (сладкарница). Каза ни, че вече иска да се освободи от него и ни предложи да дойдем и да започнем да го работим. Не ставаше дума за покупка, просто ни попита дали не искаме да ни даде сладкарницата ние да я експлоатираме. Върнахме се с Краси в България, но някак си бяхме стресирани, не знаехме какво да правим. По това време дъщеря ни Кремена вече беше в Америка, записа се да учи в училище за нещо като медицинска сестра, точно такава професия в България няма. Може би това също повлия на решението ни да заминем.
През 2006-та година отново отидохме в Америка при Уолтър и започваме да работим с него. В един момент наша позната, която беше в LА, каза: “ О, я елате тук, в Лос Анджелис има по-хубави бейкърита, оставете това село…“ И ние се преместихме. Но с този човек и до ден днешен си останахме близки. Той непрекъснато идва в нашия ресторант в Лос Анджелис, ние също го посещаваме. Много е щастлив, че че сме успели по някакъв начин да направим доста успешен бизнес. Уолтър е много възрастен, на 95 години вече, но толкова е жив, че изобщо не можеш да му дадеш годините. Сам си кара колата, всяка сутрин ходи да плува по 45 минути. След това влиза в една малка сладкарничка наблизо до комплекса за възрастни хора, където сега живее, и почва да показва на персонала как се правят сладки. Има трима сина, но те са разпръснати из цяла Америка, жена му почина миналата година и той така си запълва времето. Сега непрекъснато ни се обажда и пита какво става с пожарите.
- Кога открихте вашия ресторант в Лос Анджелис и каква храна предлагате в него?
Открихме ресторанта преди 11 години. Той се намира на 15 минути от къщата ни, в Даунтаун. Наблизо е. Краси познаваше собственика, който е българин. В началото аз започнах да работя там, три месеца правих десерти. На третия месец човекът ни предложи да ни преотстъпи заведението си, защото детенцето му беше болно и искаше да се премести на друго място да живее. Пак много се стресирахме дали да приемем. Ресторантът беше огромен, с много персонал (и сега поддържаме 38 души работници). Събра се семейният съвет, дъщеря ми Креми каза „Вземайте ние го“ и ние го взехме. В началото беше доста трудно, нямаше кой да ни помага, но вече върви доста добре. Разпределяме си задачите - аз по принцип съм долу, в кухнята и в сладкарството, а Краси се занимава с всичката писмена работа - заплати имейли поръчки. Сега около тези пушиляци от пожарите работата е малко по-спокойна, не е чак толкова натоварено, но пак ще започне да става както преди. Скоро преподписахме договора със собственика на сградата за нови 10 години, че да видим…
- Какво меню предлагате?
Още преди да го вземем, ресторантът си беше италиански, по-скоро нещо като американско-италиански. Ние решихме да го запазим с чисто италианско меню, направихме доста промени, ходихме на обучение в Италия, наехме двама-трима италианци, останалите от персонала са от мексикански произход. Българско меню не предлагаме. Краси, разбира се, има някаква носталгия към кебапчетата и кюфтетата и ако някой българин си поръча, му прави, но все по-рядко, защото вече няма време за това. Клиентелата ни се увеличи и от две години работим само с резервации, много малко са свободните места. Идват туристи от Невада, от Чикаго, от различни места, има и много локални от самия Даунтаун.
- Галя, доволна ли си от съдбата, която ви отведе на другия край на света?
В началото ми беше много тежко, защото другото ми дете остана в България. Но свикнахме и в момента, за съжаление, тук повече ми харесва отколкото, когато се връщам в България. В Русе си идвам само заради децата си - сина ми, жена му и двете им деца. Не знам защо е така, може би вече сме свикнали с начина на живот тук, който е по-различен от българския. Засега сме доволни от това, което сме постигнали. Единственото, което ми липсва, са децата и България, като красота, като природа. Майка ми от четири години е при нас, тя вече е на 88 години, но седи сама в къщата, докато ние сме на работа, не иска никой да й помага, обслужва се сама, дори чисти, мете, разхожда се по уличката, на която живеем. Тя е малка, само с пет къщи, много тихичко и приятно е. Сега се е хванала да учи италиански, за да си говори с италианците, английският обаче не го разбира. Но като дойде градинарят, с преводача на телефона се разбират. За нейната възраст това не е малко.
- Все пак мислите ли след пенсионирането да се приберете в България, както правят много българи?
Нямаме ги още тия мечти, но никога не знаеш какво животът ще ти поднесе. Може и така да се случи. Ние по възраст вече може да бъдем пенсионери, но още работим, предпочитаме да работим и този начин на живот ни харесва.
Напиши коментар