0
С Петър Петров се срещнах за първи път, когато, вероятно след надеждно проучване, ми повериха да напиша книгата „Живата легенда“ – история на една от най най-проспериращите русенски фирми във фундамента на русенската и българската военна индустрия – „Дунарит“. Това издание излезе в рекорден за сегашните издателски „аршини“ тираж. И със сигурност е в домашните библиотеки на поне 1200 семейства на работници от фирмата – толкова бяха през 2019 година.
В работата ми над книгата общувах преимуществено с новоназначения тогава изпълнителен директор на завода Петър Петров. Няколко пъти бях в кабинета му. Сигурно съм го отегчавал с не особено професионалните си въпроси, но той геройски и стоически ме изтърпя.
В сегашното интервю, седем години след съвместното ни „писане“ на книгата за „Дунарит“, ще се опитам да Ви срещна с един променен, към края на управленската си „вахта“ инж. Петър Петров. Понатежал – и като размисъл, и като години, и като управленски опит, но запазил лаконичния изказ. Което обаче не означава, че е пестелив откъм…откровеност. Внимателно слушах няколко пъти фонограмата на доста, даже бих казал разточително дългата ни среща. Разлистих отново– за кой ли път?!– и „Живата легенда“. Благодарен съм на Петър Петров, че отдели толкова много от времето си и се съгласи да разговаряме. Запазил е „обветрения“ израз на лицето си и магнетичното излъчване на човек, отворено–пестелив, но и щедър към света.
- Господин Петров, пазарно, стратегически или…самостоятелно ориентирана е отбранителната ни индустрия и какво е мястото на „Дунарит“ в нея?
Каквото е останало от военно-промишления комплекс в България, е пазарно ориентирано. Иначе тези субекти не биха оправдали съществуването си, освен да са икономически и стратегически добре стъпили на пазара. А иначе мястото на „Дунарит“ е фиксирано, запомнящо се, защото на практика ние сме много малко останали в този бранш на така наречената „специализирана продукция“.
- В ЕС, след зеления преход, се заговори за сериозен „завой“ и в отбранителната доктрина. Коментират се колосалните €800 млрд., за да направим тази “врътка“. Според мнозина това е риторика, но как „Дунарит“ – 100 % частно предприятие – ще инвестира, при подобно общоевропейско изоставане, в нови технологии?
В случая това е не само европейска риторика. Нека да го кажем така, европейските институции на всички равнища се „събудиха“. Няма как иначе да се артикулира подобна колосална цифра. Направени са, според мен, професионални сметки, изчислено е. Настина е колосално. Очевидно това е самата истина. Очевидно е, че при подобна ситуация ние просто трябва да приемем фактите такива, каквито са. Къде насила, къде заради обстоятелствата на това „заварено положение“ ще трябва да се превъоръжаваме, няма друг изход. Някъде даже вече започнаха ускорено подобни процеси. Не беше познато досега с такава мълниеносна бързина да се оповестяват решения, и то категорично, за пред широката публика, но това е положението. Специално за „Дунарит“ дали ще участва в този процес все още ми е трудно да кажа – едва ли ще бъдем самостоятелни в него. Но като партньор на някои от големите оръжейни концерни - със сигурност бихме се включили. Това все пак е възможност. И подобно развитие на нещата ще бъде в наша полза – чисто икономически и стратегически, разбира се. Между другото, преди известно време имаше такова обсъждане на съвместни идейни и проектни предложения. Изхарчиха се около половин милиард евро. Кандидатствахме в тези проекти, но се оказа, че сме твърде малки и не можахме да се класираме.
- Тогава да попитам как нашите по–първи мъже, държавниците, гледат към тези процеси. Търсят ли ви за консултации, водят ли се експертни дискусии, за да има резултат от участието на военните ни фирми в подобни проекти?
Да, имаме подобни контакти във високите етажи. Но това са опознавателни срещи и при всяка смяна на управленческия ешелон почваме отначало. На практика нашето оръжейно сдружение – на фирмите от бранша, сме свикнали с управленските въртележки. А иначе, сегашната ситуация е различна. На браншово ниво ние сме отново готови да бъдем в отговорен диалог с по–горните етажи в пирамидата, където се поразмърдват нещата, но само когато и в Брюксел завеят други ветрове. Обаче, ще го кажа– надявам се коректно!– нямаме кой знае какъв напредък в „размърдването“. Във взаимоотношенията „държавност–военна индустрия“ нещата не са идеални поради много причини и най– вече заради липсата на административен капацитет със стратегическо мислене и широки хоризонти. Добре поне, че осъзнаха какво стои като предизвикателство пред държавата в това отношение, а то не е никак за подценяване. Дотук липсват стратегически решения, действа се „на парче“. И за съжаление, сякаш повече го правим интуитивно, импулсивно, по–скоро политически, отколкото стратегически. В някаква степен, всеки гледа към предизвикателствата от неговата си камбанария, докато е на власт. Собственият, партийният интерес са в основата на повечето решения. И докато това не се промени по някакъв начин, защото пак е работа на политиците, на законотворците, „събуждането“ не само във военната индустрия, ами навсякъде, ще бъде все закъсняло. Така, както е и във всичко останало през последните 30 години на т.н. „преход“ – към какво всъщност сме преминали, какво прехождаме, към какво захождаме сякаш не е особено ясно? Не знам, аз лично нямам отговор. Не ми е работа и да го коментирам.
- Но професионално, Вие със сигурност имате коментар?
Разбира се, в частни разговори, извън полето на политиката, на полигона, на срещи в гилдията, при обмяна на опит с търговци и предприемачи от нашия бранш е ясно едно: като си правиш оръжия, ще ти трябват и боеприпаси, но ти не можеш да го реализираш всичкото това сам. Военната индустрия в модерния свят, както и всички други индустрии, е на принципа на скачените съдове. Опрем ли обаче до конкретни действия – за синхрон във веригата, някъде нагоре в управленската пирамида правят точно обратното на нашите изводи…
- От какво значение са контактите във военната индустрия. Вярно ли е, че най-важната дума в тези контакти е „доверие“?
Вярно е! Доверието е най-важната дума. Защото нашата работа е сред „силно специфичните“ сфери на човешкия живот. Навсякъде по света това е силно контролирана дейност. Има много подводни камъни. Ще ви го кажа съвсем простичко. Това го знам от годините, когато започваше моята кариера в тази индустрия. Старите кадри още тогава казваха, че „…ако бай Иван не се срещне очи в очи с бай…Хасан, сделка няма…“ Така че, трябва да има доверие, задължително е, няма как без него да става дума за каквото и да е друго. Това, което го давам като пример, за съжаление, подсказва или ни препраща и към други способи от т.н. „нерегламентирани контакти“, но такъв е животът. Затова ние не се занимаваме много–много с търговия. Ние произвеждаме по разчети, подаваме си документите и когато контролиращите органи разрешат, идва този, който иска да купи нашата продукция. Взима я със съответните разрешения, плаща ни, и си я носи където иска, т.е., където е успял да я препродаде, да я изтъргува.
- Липсата на пазари, на пари или на кадри – експерти, инженери, работници със специална квалификация – как бихте степенували кадровите проблеми пред военните предприятия?
Да не звучи пресилено, но поне на този етап в „Дунарит“ тези проблеми сякаш сме ги решили. При нас няма липса на кадри. Пазари също не липсват. При сегашната обстановка в света – пазари колкото щеш. Работа трябва. И като има пазари, има и пари. Решението на въпроса с кадрите е простичко – създаваш перфектни условия за труд, открояваш се в региона като перфектен работодател, ставаш популярен и в други градове. И така, разбира се не с „магическа пръчка“, по–горе описаните проблеми са решими. Така е и в индустрията, и в цялата държава – създай условия, плащай добри пари, направи добра организация и ще имаш опашка от желаещи да работят при теб. Това го направихме. Погрижили сме се за работниците си и за управленските си кадри. Има една популярна поговорка: „ С трици маймуни не се ловят“.
- Смятате ли, че днес фирмата е в добри ръце? Как се справят новото поколение работници и ръководители? Вашата вахта вече е в перигей, вярвате ли на младите си колеги?
Ще отговоря чисто статистически. Единият от производствените директори и сред моите първи помощници е роден през 1978 година. Другият е роден през 1984 година. Търговският ми директор е роден през 1990 година и има стаж почти 10 години при нас! Нямам притеснения за моята „вахта“, тя наистина изтича, остават ми още няколко години до пенсия, живот и здраве.
- Няколко думи за „зелените проекти“, колкото и условно да звучи това в една фирма от „по-специалния спектър“? Преди 7–8 години успешно направихте запомнящи се стъпки в екологията. Ще надграждате ли в тази посока?
Стараем се да поддържаме добро темпо и в тази посока. Периодът отпреди 7–8 години беше време за енергийна преориентация. Проект, изцяло свързан с енергийната ефективност. Успешен проект! А сега вървим към втори етап от това енергийно „пренастройване“. В момента слагаме соларни панели на един от големите цехове – площ 7 дка, което означава инсталирането на 1 мегават мощност, с всичко необходимо – батерии, контролери. Пак работим по същата програма, както и по проекти от т.н. „кръгова икономика“– влагаме няколко милиона лева за нови машини и преоборудване.
- Как „Дунарит“ влиза в „представителната извадка“ на военно-промишления комплекс, това наистина ли е една от най–надеждните ни оръжейни фирми?
О, изобщо няма да съм скромен! Да, това е най-надеждната българска фирма за специализирана продукция– и като портфолио, и като кадри, и като позиции на международните пазари за военни изделия. Реализираната продукция по общоприетите стандарти, т.е. „на едно лице“, е най–висока в бранша. И това е не само по българските измерители. Нашите показатели са едни от най–високите в Европа. Всъщност говорим за рентабилност и надеждност – те са свързани понятия. Така че, фирмата просперира благодарение на дългосрочни политики и поема ангажименти, които може да изпълни перфектно. Правим го, знаем цената на това усилие, заслужава си да го правим и в бъдеще. Само така клиентите се връщат отново. Методиката и стратегиите са като във всяко едно друго проспериращо предприятие в цивилния живот, със съответните специфики, различни напрежения и препятствия, които трябва да се преодоляват. Без да подценявам ничий труд, но едно е да правиш гвоздеи, фаянсови плочки или тухли, съвсем друго е при нас естеството на превръщането на труда в принадена стойност и в продукт със специално предназначение. Защото при нас няма реклама. Най–добрата ни реклама е изпълнението на поетите ангажименти. Даваш дума, стискаш си ръцете, работиш, продаваш и печелиш.
- Да влезем и в личните Ви пространства, доколкото това Ви допада,разбира се. Помните ли първия си работен ден?
Разбира се, как да не помня първия си работен ден – 1-ви август 1989 година. Не мога да кажа, че е било особено вълнуващо, стресиращо или кой знае какво. Просто защото аз бях стипендиант на „Дунарит“ – още в ония времена оръжейната фабрика беше предприятие с особен ореол, където работеха най-добрите инженери, най-добрите изпълнителски кадри. С тази фирма обвързването ми е още през 1983 година, когато заминах като стипендиант да уча науки в тогава Ленинградския технологичен институт. Мислех си, че ще ставам инженер машиностроител, но се оказа, че в Петербург ще уча за инженер–химик! И тази рокада стана, само защото ме уведомиха, че ще се наложи да ме освободят/уволнят от казармата два месеца по–рано. Изобщо не се колебах. Не го и мислих. И така, съвсем неочаквано, но предизвестено, на 24 август 1983 година се оказах на гарата в Петербург/Ленинград - наистина световен мегаполис, перла в северните, не само руски, пространства. Градът ме посрещна с ниски облаци, ситен дъжд и необичайна, особена тъмнина. Беше малко преди 19.00 часа, докато по това време в България през август е горещо и слънцето е високо в зенита. Един вагон български студенти седяхме на перона в Ленинград, всички дошли със стипендии от ДСО „Металхим“ – в обединението тогава имаше 28 машиностроителни комбината от военната промишленост, заводи и фабрики в почти всички окръзи, с общ персонал 136 хиляди работници и служители. Бъдещите му кадри, все още кандидат– инженери, се качихме в тумбестите автобуси „Лиаз“– с двигатели вътре в купето при пътниците!– и потеглихме с това чудо на автобусното инженерство към голямото приключение. В първите дни на адаптацията си мислех да тръгвам обратно към България, но все пак останах. И не съжалявам за това решение. В интерес на истината, поне при мен, не забелязах онази особена носталгия по родината, за която мнозина разказват постфактум. Млади, зелени, буйни глави, приключенски настроени към живота– повечето българчета в Петербург сякаш бяхме от този „десен“. Пък и учехме в учебно заведение с огромни традиции – в този институт, вече университет, е преподавал Менделеев. В аудиториите слушахме лекциите на невероятно ерудирани преподаватели – хора от напредничавата част на руската наука, амбициозни, много добре подготвени. И ако искаш нещо да научиш от тях, нямаше проблеми. Постигахме го с много труд, с осъзнати лишения и упорство –трупахме постепенно и осъзнато знанията, за които бяхме дошли. По времето, когато аз бях първи курс студент, университетът честваше или 160 или 170 години от основаването си. Но в този ленинградски период разбрах, че моето място всъщност е единствено и само в България. Имах възможност да мисля и да постигна други перспективи, евентуално да търся щастието пак някъде зад граница, но съм пренебрегвал подобни наистина осъществими мечтания. Каквито и желания да съм имал, знаех, че един ден трябва да се върна у дома. И в България да приложа наученото при руснаците. Някак тази нагласа я „имплантирах“ в поколението подир мен. Дъщеря ми е в България, има прекрасна реализация, внуците ми са тук, това е хубаво усещане за стабилност.
- А за кой ден не искате да си спомняте?
Ще прозвучи парадоксално, но това е рожденият ми ден – 19 март 1993 година – на 30–годишнината ми! Това, което се случи тогава, е големият взрив в „Дунарит“. Изобщо не искам да си го спомням, нито пък ми е приятно да го коментирам. Не мога обаче да го „изтрия“, усещането ще бъде с мен до живот!
- Този ден предизвиква неприятни спомени не само у Вас, но и у много русенци, дори във всички русенци, които помнят събитието. Затова ще питам, „Дунарит“ безопасно място ли е за работа?
Да, безопасно място за работа е. Аз не знам защо битува подобен предразсъдък за каквато и да е опасност. Сега на прима виста мога да изредя доста по-опасни места с висока травматология, с непредвидими ситуации и предизвестени рискове в десетки професии. Да не дава Господ, но в „Дунарит“ и във всяко друго предприятие от този „калибър“ неприятни неща и страшни изненади могат да се случат само тогава, когато се пренебрегнат грубо правилата за работа и разписаните правилници по технологията в отделните участъци на производството. Онзи взрив се случи в нашия живот, в нашия професионален път, беше страшно, не бива да се повтаря и каквото е необходимо в това отношение, наистина не бива да го пренебрегваме нито за секунда. Аз имам и друга статистика. Авариите при нас обикновено са в машиностроителния сектор, а не в специалното производство. Някой решил да бърза и пуснал пресата върху пръстите си– и това, след като са взети всички мерки и са направени задължителните инструктажи – всеки ден, при всяка смяна. Мисля, че правилата са правила, за да се спазват и да се …( секунди пауза)…оптимизират! Което е работа на ръководителите, на хората с отговорности за безопасността на труда.
- Какво е за Вас „Дунарит“ – промениха ли Ви трудностите?
Когато започвах, откровено казано, бях доста необуздана личност– луда глава, нетърпелив, експанзивен, провокативен дори. Доста години във фирмата бях и човек с обществени и социални ангажираности към различни каузи и инициативи в много посоки. Бях синдикален труженик, защитавах права, борих се за работническата солидарност. Беше интересно, много осезаемо до истинския ритъм на процесите „отвътре“. Все още съм запален по подобни обществено–социални дейности, но вече съм разбрал, че няма смисъл от излишно пилеене на човешка енергия. Сега се опитвам да предам акумулирания опит на по–младите. През всичките години по някакъв особен начин помъдрявах, укротявах се. Срещите с различни хора, какви ли не контакти – и на чисто човешко, и на битово ниво, и в министерските кабинети – ми дадоха много. Научиха ме да имам подходи във всякакви ситуации, да мога да намеря общ диалог дори и с тези, които имат различно, диаметрално противоположно на моето виждане за определена ситуация, при решаването на конкретен конфликт.
- Кои етапи от професионалния и личния ви път са извън рутинното ежедневие?
Много неща са извън рутинното ежедневие. Вече споменах, че срещите с различните типажи и характери ме накараха да се шлифовам и като човек, и като индивид, и като изпълнителски, а в последствие и като ръководен кадър. Всеки се ражда с някакво предопределено място в живота. Той го търси постоянно, особено в по–младите години. Прекрасно е, когато усетиш, че си именно на това търсено място, когато го съпреживяваш вече като свое и с останалите хора около теб. Тогава се раздаваш без претенции, правиш го някак „отвътре“, то ти идва спонтанно, вдъхновява те. Такава е и връзката между ръководители и изпълнители в една фирма. И още нещо, което, разбира се, не е мое откритие. Там където началството е, примерно на 100 години (усмихва се), нещата имат стогодишно излъчване– метафорично казано. Ръждивите стереотипи, готовите „калъпи“, спокойствието, рутината предполагат застой. Това го констатирах в най–тежките години за фирмата. Ако бяхме спрели тогава и останали на доизживяване, нямаше да ни има сега. Щяхме, образно казано, да си остареем преждевременно и да си „отидем“ завинаги от индустриалната карта на България.
- Има ли рутина и днес в „Дунарит“?
Е, сигурно я има. Това са неизбежни неща. Рутината и опитът в много случаи помагат, не всякога, но помагат. И все пак, ако нямаш камъче в обувката, разбирай хора по–млади, поне от поколението след теб, по–различно мислещи, омесени от друго „тесто“ – нещата са обречени. Рутината не бива да пречи по какъвто и да е начин на младостта. Ентусиазмът е присъщ на 20– годишните! Оптимизмът на 30– годишните! Разумът, съчетан с ентусиазъм и оптимизъм вече е за 40–годишните. А песимизъм, някак обясним и приемлив, повече отива на 50–годишните…
- Как гледате на излишното любопитство – примерно, за журналистите това състояние е задължително. Но любопитство към Вашата работа сякаш не е особено желателно. Питам така, защото има една особена „щипка“ непрозрачност, в която работи военната индустрия…
Интересно и любопитно ми е да се тествам с т.н. журналистическо любопитство. Това за мен е някакво състезание със собствената ми търпимост, когато, да речем, ми задават неподготвено провокативни въпроси. Но, простено е и това. В екстремна ситуация, понякога и аз мога да се окажа неподготвен. Когато имам време за такива разговори и срещи, се забавлявам, но ако съм ограничен и ангажиран професионално, просто си тръгвам, без обаче да бъда невъзпитан към събеседника. В края на краищата, всеки си върши работата – журналистите питат, ние – отговаряме. А любопитството, нездравото, недопустимото, просто не се удовлетворява. Или да речем, безсмислено е да се обясняваме като ученички след бомбастични заглавия за това как, примерно, боеприпаси на „Дунарит“…убиват цивилни хора в една африканска държава. Имаше подобно заглавие. За да се окаже няколко дни след това, че френските журналисти са правили разследване за една компания, която е търгувала с друга компания, която пък не е българска, но тя пък имала някога вземане–даване с русенските оръжейници. Аз вече съм свикнал с подобни „изненади“. Честно казано, не съм особен фен на срещите с журналистите, а това дълго интервю е специално изключение.
- Какво бихте искали още да Ви попитам, за да оформим достатъчно автентична „рамка“ от портрета на човека и професионалиста Петър Петров?
Мога само да споделя от най-дълбоко личните неща, че „изгарянето“ в професията е жигосвало понякога с дълбоки белези семейството ми. Съпругата ми знае „ефекта“ от тези белези. Благодарен съм ѝ за всеотдайността и разбирането. Заедно с нея минахме през много неща, през много трудни години и какви ли не изпитания. През 90–те години на миналия век, на жизненото поприще в средата, преодолявахме в тандем всякакви препятствия. Тя стоя доста време без работа. Търсихме и намерихме равновесието. Отгледахме читаво поколение. Дъщеря ми е неврохирург с добра репутация в „Софиямед“, имам прекрасни внуци, вече ги споменах. Дай боже, да се оттегля на заслужен отдих. Какво да искам повече? Не съм прекъснал връзката със земята и родното си село. Ходя там и се правя на земеделец, разтоварващо е. Иначе, взехме стратегически решения като професионалисти и като хора. Изстрадахме ги, преживяхме няколко метаморфози, но фирмата ще я има поне още 122 години, на колкото ставаме през 2025 - та. В тази гигантска бразда, надявам се да остане и моя малка, може би незабележима, но все пак някаква следа.
- Последно, това го задавам в края на всяко мое интервю. Оптимист, песимист или идеалист без илюзии е Петър Петров?
Колегите винаги са казвали за мен, че съм непоправим оптимист! С моя предшественик, уважавания от мен инж. Кръстю Кръстев нерядко сме били в двете крайности - той по-песимистично гледащ към дадена ситуация, аз – непоправимо оптимистичен, за да имаме в последствие най-верния консенсус и съгласие. В тази симбиоза между двамата истината винаги е била някъде по средата, но ние я намирахме. Но съвсем откровено ще кажа, че вече не съм оня непоправим оптимист, иска ми се да бъда, само че не мога. Нека поне да ме запомнят такъв – непоправимия, болезнения оптимист, или там, както може още да се опише подобно състояние. Искам да имам това усещане на младостта, но физическите и природните закони, опитът и натрупаните, и преглътнатите „солени“ уроци, променят човека. Аз мисля, че промените у мен са били за хубаво, ето че отново съм оптимист…В края на краищата – на колкото се чувства човек, на толкова години е. Духът не е материя, енергия е, и може би затова не остарява….
Напиши коментар