0
Румяна Ценкова е родена на 13 ноември 1955 година в Русе. Учи в основно училище „Иван Вазов“, завършва Математическата гимназия „Баба Тонка“, след което е приета в първия випуск на специалността „Автоматизация“ на тогавашния ВИММЕСС (днес Русенски университет „Ангел Кънчев“ – б.а.) – с профил автоматизация на селското стопанство. Завършва висшето си образование през 1978 г. и остава на работа в университета.
Защитава инженерна дисертация в областта на Близката инфрачервена спектроскопия в Московската академия по селскостопански науки, Русия. През1990 печели стипендия „Монбушо“ на японското образователно министерство и заминава за Япония. През 2004 г. става доктор на селскостопанските науки в Университета на Хокайдо.
От 1996 г. работи в Университета в Кобе и става единствената жена професор в инженерна катедра. Там основава първата лаборатория по био измервателни технологии и създава нова наука - Аквафотомика. Носител е на най-голямата „Световна награда по близка инфрачервена спектроскопия“ и на наградите на Японския и Американския комитети по Близка инфрачервена спектроскопия.
След 2021 година продължава да прави наука, независимо че трябва да е вече на пенсия. Омъжена е и има една дъщеря.
***
Срещнах я години, години по-късно. А ми се струваше, че я познавам отдавна. Съвпаденията понякога са необясними, но после, като поразровиш малко, всичко си идва на мястото.
Съвпадение първо
Оказа се, че съм се познавала с майка й – една мила жена, при която ходех по работа като млада журналистка. Всеки път, когато се срещахме, жената много ми се радваше. Пак години по-късно си обясних защо: сигурно съм й напомняла на нейната Румяна, която вече е била в далечната Япония.
С нейната Румяна сме връстници. Когато години, години по-късно се срещнахме и тя вече беше голям човек, професор, университетски преподавател в Япония, съвпаденията ни дойдоха в повече, особено на нея.
Съвпадение второ – съкрушително!
При гостуването на проф. Румяна Ценкова в Русе през 2017 година я поканих на интервю в редакцията. Обясних й къде е къщата на „Бряг“ – на площада, точно срещу Общината. Дойде в уречения час, влезе, спря се за малко на прага и изведнъж се втурна към една от стаите. „Но аз съм живяла тук! Ето тук, точно тук беше леглото ни, а тук - печката, масата…“ Жената вървеше като в унес из стаята и показваше местата на въображаемите предмети от детството. „До 11- годишната ми възраст живяхме в тази къща с мама и татко, дете бях, но помня всичко.“ От годините, към които я върна днешният офис на „Бряг“, беше минал половин век!
Седнахме, пихме кафе, дълго говорихме, но интервю така и не се получи. Не можах да го напиша. И не само заради сложната за мен материя за водата и светлината, за които професор Румяна Ценкова разказваше така вдъхновено, а по-скоро заради емоцията, която и мен ме беше завладяла около тази необикновена жена.
Този път се видяхме на представянето на филма „Бледосиня точка“, посветен на нея и на нейната наука за водата - аквафотомика. Не беше ме забравила. Оказа се, че и други знаеха как в редакцията на „Бряг“ е открила стаята, в която е живяла като дете. Тя им го е разказвала.
Пак говорихме дълго. За втори път от нейните уста чух фантастичната история за чудото на водата като огледало и памет, като космос. Докато говореше на притихналата аудитория, аз се опитвах да запомня всичко – или поне повече от онзи злощастен първи път. Този път трябваше да успея да напиша историята на тази жена, която беше толкова известна, а в родния си град като че ли не съвсем. Преди повече от 30 години Япония я откри, оцени и задържа за науката, а тук в България, в катедрата по автоматизация гласуваха… и просто я освободиха.
Разказвайки за своята наука аквафотомика, българката Румяна Ценкова обича да казва, че водата е чудо. А аз си мисля, че самата Румяна е някакво чудо. Две чудеса на едно място. И аз тук ще се опитам да разкажа за чудото Румяна Ценкова, защото нямаше ли го него, нямаше да има кой да открие другото.
Маргарита ТРИФОНОВА
- Проф. Ценкова, как стана така, че замина за Япония?
Тръгнах от България на 7-ми октомври 1990-та година и стъпих на японска земя за пръв път на днешния ден 8 октомври 1990-та година. (Ето ти още едно съвпадение – наистина в Русе, в хотел Рига разговаряме точно на 8 октомври!) Днес стават 34 години, точно половината от моя живот - бях на 34 години, когато тръгнах за Япония, сега съм на 68. През 1978 година завърших първия випуск на специалността Автоматизация – на селското стопанство, държа да отбележа! - и останах в института като асистент. Започнах да правя дисертация в Москва, работейки.
С Кольо се оженихме през 1977-ма още като студенти. Той е една година по-голям от мен, но ходил войник, затова завърши една година след мен изчислителна техника. Оженихме се на моя рожден ден 13 ноември. Като завърших, останах да работя в университета като асистент, след това станах доцент. Всъщност тук ми свършиха процедурните неща за доцентурата и когато вече бях в Япония, станах доцент. За Япония заминах за година и половина като специализант с японска стипендия - казваше се „Монбушо“ и беше на Министерството на образованието на Япония. Когато кандидатствах, написах, че искам първо да изучавам езика. Две години чаках резултат и той дойде 90-та година през август. Трябваше за месец и половина да си приготвя всичко и да замина.
- Не знам хората сега дали помнят какво беше през август 1990 година… Как се реши да заминеш в това смутно време сама, оставяйки семейството си тук, в България?
Заминах, да. Курсът беше интензивен, 6 месеца от сутрин до вечер само езика учим. Беше ми много мъчно - и детето ми го няма, и мъжът ми го няма. Бях абсолютно сама, това беше най-тежкото ми време, защото нито можех да правя наука, нито да чета списания, само трябваше да уча език. А пък аз не бях много по езиците, в интерес на истината, обаче няма как - шест месеца само това. Видях, че други колеги чужденци си бяха извикали семействата и живееха с тях в Япония. Започнах процедура да си поканя и аз моите хора. Кольо веднага се съгласи да дойде - той беше директор на Центъра по автоматизация към НТС (научно-техническите съюзи), обаче каза „идвам“ и двамата с Ина пристигнаха. Знаехме, че ще останат, поне докато аз си завърша специализацията.
- Всичкото това нещо - тяхното идване, престоят им, кой го финансираше?
А, много добър въпрос… Моята стипендия беше за година и половина, обаче когато приключи, аз още не бях си завършила работата. Професорът ми много късно ми осигури уред, затова по-късно започнах експериментите и не бях ги завършила, когато стипендията ми свърши. Казах, аз ще си платя за половин година и ще остана, за да мога да си приключа научната работа. Бях си спестила някакви пари и с тях си платих тази половин година. А и Кольо вече работеше в една компания за програмиране. Когато свърших, трябваше да се върна в България, в университета в Русе. Дойдохме си с Ина, а Кольо остана в Япония. Не знаехме ще оставаме ли, няма ли да оставаме, затова детето влезе да учи тук, в Дойче шуле. Това беше най-тежката ми година в живота - 1992-ра. Дойдох си и почнах веднага работа в университета, защото съм се върнала от стипендия. Мама беше болна - тогава разбрах, че всъщност болестта й е много тежка, макар лекарите да не ми казаха… Почина, чакала ме е явно да си дойда… Мама си отиде, Ина остана в България с баща ми, за да се готви за приемни изпити, а аз се върнах в Япония при Кольо и продължих изследванията си.
- Върна се в Япония, защото си свърши ангажимента с Русенския университет ли?
Ами, какво съм го свършила, в катедрата гласуваха да ме освободят…
- Как така?
Времената бяха такива, тежки…, но не искам да се прави история от това…
- Но това е историята на твоя живот! Значи тръгваш за втори път към Япония, като волна птичка, без стипендия, без нищо?
Абсолютно. И започнах да правя втора аспирантура, без всякакво плащане, без заплата, обаче професорът ми разреши да правя каквито експерименти искам и да използвам каквито уреди са ми необходими. Накрая, след като минаха четири години и аз направих дисертацията си, той ми подари командировъчно за една конференция. Това беше всичко за четири години. Но пък беше най-щастливото ми време в живота - не преподавах, нямах отговорности, нямах студенти. Имах само един студент, с когото работех и който ми помагаше в научната работа. Всъщност, тази конференция беше в Университета в Кобе, двамата с професора отидохме и там аз си представих резултатите от цялата ми 4-годишна работа.
Тогава се запознах с ръководителя на катедрата в Университета в Кобе. След време той ме покани за доцент там и това всъщност беше решаващо да останем в Япония. Бяхме решили - завършвам си дисертацията и се прибираме в България. Обаче този професор ме покани да работя като доцент, което беше изключително. Това, в Япония да си намериш работа и да преподаваш в университет, наистина е шанс! Беше много трудно и в същото време най-хубавото нещо, което ми се случи: че имах възможност, след като завърших дисертацията си и видях много неща, да продължа да правя това, което искам да правя.
- Каква беше темата на дисертацията ти?
Точната формулировка е „Биомониторинг и диагностика на млечни крави с близка инфрачервена спектроскопия“. В края на дисертацията си аз предложих един проект и си казах – ако ми го приемат, оставам, ако не ми приемат проекта, се връщам в България. Предадох го и след седмица дойде една голяма комисия от петима мъже - представители на Националния институт по хранителна промишленост и на Националния институт по животновъдство в Япония, казаха, че искат да подадат този мой проект за изпълнение, като го предложат за финансиране. В крайна сметка проектът беше приет и много добре финансиран - за 5 години с 5 милиона долара. Вече можех да работя спокойно, защото имах финансиране, а в същото време ми предложиха доцентското място в университета и това окончателно реши моето оставане. Така аз отидох в Университета в Кобе с мой собствен проект - което беше и хубаво, и лошо. Защото трябваше сама да си правя лаборатория - всичко от нулата да организирам, но този проект много помогна. Всъщност с този проект те ме задържаха в Япония. След 10 години станах професор в Университета в Кобе, имах собствена лаборатория, даже й измислих име - на японски е много сложно, а на български е Лаборатория за био измервателни технологии.
- Съпругът ти с какво се занимава в Япония?
Той е компютърен инженер и в Япония работи като програмист на японски език. Той, заедно с мои бивши ученици, разработва устройствата по аквафотомика. Пред тази наука стои и такъв въпрос: след като тази светлина се абсорбира от телата, не може ли да се лекува с нея? Нямаме още такива научни статии в тази посока, но аз знам, че това ще се случи. Затова сме разработили устройство, което е не само един спектрофотометър, който снема спектри, но то може да се използва за облъчване със светлина на определени дължини на вълната в желано съотношение. Особеното тук е, че с помощта на водата ние работим с всичките честоти на електромагнитния спектър, т.е. могат да се изследват не един, а много параметри на организма едновременно. Така, изследвайки системата, можем да я върнем в равновесие.
- По какъв път тръгна дъщеря Ви Илина?
Както казах, тя беше на дванадесет, когато тръгнах за Япония. Когато и тя дойде с баща си при мен, тръгна в японско училище, научи японски, след това се прехвърли в едно католическо училище, пак японско. Но от малка искаше да учи медицина, и като стана ясно, че в Япония ще й бъде много трудно да следва тази специалност, замина за Англия и там завърши A levеl. В Англия, за да влезеш в университет, трябва да си завършил това ниво на образование. И тя го завърши. Беше в девети клас, на 16 години, когато замина за Англия.
- Ама вие сте много авантюристично семейство! Ти оставяш детето и мъжа си и заминаваш на другия край на света, в Япония. Дъщеря ви, от друга страна, отива толкова малка в друга държава да учи… Как се съгласи да я пуснеш?
Съгласих се, защото тя искаше да следва медицина в Кеймбридж. И моята майка никога не ме е спирала. Когато й казах, че заминавам за Япония, тя дума не обели. Сега знам как се е чувствала… А Ина наистина я приеха да следва в Кеймбридж. Завърши, направи и докторска десертация. След това замина за Щатите на следдипломна специализация в Станфорд. Там изкара четири години, след което обаче реши, че иска да се занимава с реална медицина, да лекува реални пациенти, и се върна в Англия да работи като лекар. Беше в Шотландия, в Австралия. Омъжи се за българин и сега специализира неврохирургия в София, в ИСУЛ.
- В каква насока планирате обща работа с русенските болници „Медика“, за която вече стана известно?
Идеята за съвместен проект се роди много скоро и тепърва ще имаме срещи да я обсъдим.
- Кога започна работата си с водата ?
Докато работех по дисертацията си за маститите при кравите, паралелно започнах и изследванията на водата. Когато си занесох първите млечни проби в Япония да ги анализирам, тогава срещнах японски професор, който каза: „ А, ти водата гледаш“. Тогава се замислих и започнах да търся причината. Вече бях видяла и разбрала много неща и имах моя проект, оттам започна всичко. Започнах да чопля и да си отговарям на много въпроси защо… С много работа и усилия на много от тях отговорих, много неща открих. И така работата ми започна да расте - много студенти, две лаборатории.
От 2021 година, когато трябваше да се пенсионирам, съм почетен професор на Университета в Кобе - т.н. емеритос, и продължавам да работя. В Япония всеки, който е бил професор и е преподавал повече от 10 години, става емеритос, пенсионира се и си тръгва. Почти никой не може да остане, което не е добра практика, според мен, защото ние знаем много неща и можем да учим младите студенти, млади асистенти.
- А ти спря ли да работиш след пенсионирането си?
Не. Аз не можех да си представя, че ще спра да работя. Така се случи, че просто намерих финансиране, направих тази нова дисциплина, Аквафотомика и продължих да се занимавам с наука. Защото в Япония е така - ако имаш финансиране, можеш да останеш да правиш наука за 10 години след пенсионирането си. Всъщност те ме намериха и предложиха да финансират развитието на аквафотомиката. Благодарение на това продължих да правя наука. Това е една козметична компания в Япония, която използва вода за козметиката си - казва се „Доктор Рисела“ (Името идва от re cell – възобновяване на клетката). Те използват дълбокоморска вода, която вземат от 600 м до 1500 м дълбочина в океана. Правят си козметиката, виждат, че има ефект, но не могат да го обяснят. И сега аз искам Аквафотомиката да се развие, хората да разберат свойствата на водата, да научат повече за водата, защото от нея могат да се научат мъдрости за по-добър живот.
Напиши коментар