0
100 години от рождението на Константин Илиев
На 9 март се навършват100 годни от рождението на проф. Константин Илиев (1924-1968). Той е един от най-значимите съвременни български композитори, творчеството му се свързва и с така наречения „български музикален авангард“. През 1946 г. Илиев завършва ДМА (дн. НМА).Учи композиция при проф. П. Владигеров, дирижиране при проф. Марин Големинов и цигулка при проф. Вл. Аврамов. Специализира композиция и дирижиране в Пражката академия за музикално изкуство дирижиране (1946-47). Пише в различни жанрове: опери, балет, кантатно-ораториални творби; симфонии и други произведения за симфоничен оркестър Tempiconcertati за инструментални ансамбли; струнни квартети, камерно-ансамблова и солова музика, филмова и театрална музика. Aвтор е на три книги, статии и студии.
След завръщането си в България през 1947 г. основава Държавения симфоничен оркестър (ДСО) в Русе (1947-48 г.), а след кратко прекъсване поема поста Главен диригент на ДСО и Народна опера Русе (1949-52).
Настоящата статия е посветена на русенския период от творчеството на големия Констатин Илиев.
Народът е казал: не всички звани са призвани. Просперитетът на нацията зависи не от броя на умните хора, а от мястото им в системата от ценности. Наскоро чух по радиото /за кой ли път/ да се говори за „елита на интелигенцията”. Въпросите, свързани с елитите, никога не са ме занимавали особено. Но отдавана се опитвам да си отговоря какво се разбира под „интелигент”. Запомнила съм смътно една дефиниция „Интелигент е човек, който създава мнението си, без да трябва да чете уводната статия на вестника и без да се влияе от обществените настроения…”
Когато пишеш за Константин Илиев първо е с огромен респект към личността и делото му, а след това неминуемо свързваш името му с авангардността в музиката и в изкуството, което той създава не само като композитор, но и като като диригент и като общественик.
Смътно си спомням (защото бях дете и произхождам от музикално семейство) за скандалите и настроенията при изпълнението на творбите на така наречените композитори авангардисти. Тук не бих се осмелила да ви занимавам с качествени оценки на „авангарда”. Но най-общо казано си спомням , че то служеше за лепене на етикети - от „некадърник”, през „формалист” и „декадент” до „атоналист”. Макс Фриш пита своя приятел Брехт – и той обвинен във формализъм: „Какво значи да си формалист?”. Брехт му отговаря: „Просто някой те мрази”/ по „Дневници” на Макс Фриш/.
Та в България се появява в един момент в средата на XX в. един такъв „формалистичен авангард” – в лицето на Константин Илиев и Лазар Николов, следвани по-късно от Васил Казанджиев (моят вуйчо) и Иван Спасов.
Тогава младият К. Илиев (на 23-24 години) притежава r бонуса да бъде диригент, т.е. да има собствена трибуна. Това най-общо казано значи, че ако има собствено мнение, може да го изразява. При това вече е и един от първите лауреати на Димитровска награда /ΙΙΙ степен - за музикалното ръководство на операта „Продадена невеста” в Русе, и втори път през 1959 г. „като изпълнител на симфонични творби”.
Тук бих искала да припомня на знаещите, чели исторически факти, и на останалите - запознати с изобилните „интерпретативни” текстове, „историческото време”, в което се роди „авангардът” в лицето на К. Илиев.
- Най-напред Ньойският договор /1919/ е една от най-трагичните страници в нашата история, довел до Втора национална катастрофа. Точно през 1919 г на 23 април се осъществява и първата оперна постановка в Русе. Това е операта „Камен и Цена”. От това време е и създаването на дружеството „Съвременна музика”, където се водели дискусии за Българския музикален стил.
- После идва 9.ΙX. като символ за началото на „нова епоха”. Онова, което се случва след тази дата, е „историческата” канава, върху която се появява българският авангард. През 1948 г. излиза прословутото Ждановско постановление, което посочва конкретния враг КОМПОЗИТОРИТЕ - ФОРМАЛИСТИ. Започва т.нар. „борба с формализма”, което означава тотално очерняне на всички творци, които се отклоняват макар и на милиметър от официално наложените догми за това как трябва да се прави изкуство. Подобни „прегрешения” през втората половина на 30-те години в СССР са означавали не просто проблеми в работата. Подобни прегрешения много често се наказвали с разстрел. Тук визирам такива имена като Шостакович, Прокофиев, Хачатурян, Мясковски и др.
В тези години на музикалната карта на България се раждат Русенският симфоничен оркестър (1947) и Русенската опера(1949). Откриването им е отражение на политиката на комунистическата партия да контролира културните процеси в страната. Въпреки това, тогава 25-годишният Константин Илиев си позволява да изпълни за първи път в България симфония № 5 на Шостакович (10септември 1949). Каква дързост се изисква да прескочиш Ждановското постановление и всичко това, което се е случвало в сталински СССР и което се е копирало дословно по това време в България!
Операта на Джузепе Верди „Травиата” е първата премиерна постановка на новосъздадения оперен театър. Именно с този любим и до ден днешен спектакъл започва четири годишният престой на Константин Илиев в Русе. „Четири годишният престой в този град има огромно значение за моето развитие като диригент и композитор.” Така лаконично К. Илиев обобщава значението на русенските години в творческата си еволюция – кратък, но много интензивен период. От 1949 до 1952 той е главен диригент и на Държавния симфоничен оркестър и на операта.
За периода 49-52 г. русенският симфоничен оркестър изнася 40 програми. За един млад оркестров състав, който тогава участва и в оперните спектакли, това количество е впечатляващо и показва мащабите на дейността на К. Илиев, особено като се има предвид и репертоарната му политика. Наред с Бах, Хендел, Хайдн, Моцарт, Бетховен, Шуберт, Вебер, Менделсон, Брамс, Мусоргски, Римски – Корсаков, Чайковски, Дворжак, Цезар Франк, Берлиоз, Вагнер, Рихард Щраус, Шостакович /впрочем този списъкът е респектираш не само за млад оркестър, но дори и за днешния русенски оркестър/. Както се вижда, в репертоара е включена и музиката на XX в. Присъства и музиката на българските композитори Петко Стайнов, Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Димитър Ненов, Марин Големинов,
Георги Тутев, Лазар Николов, младият тогава Васил Казанджиев, както и негови собствени композиции. Както сам отбелязва К. Илиев, той провежда „предварително начертана програма за въвеждане на русенската публика в съвременната музика”. Намеренията му са ясни: да се възпитава вкусът на младия слушател. Не случайно през 1951 г. оркестърът е удостоен със специалната награда на Съюза на българските композитори за „най-добра интерпретация на българска симфонична музика”.
Прохождането на Русенската опера, разбира се, е по-трудно от това на оркестъра. Както по-късно самият К.Илиев отбелязва, много от хората в града в началото на 1949 г. не са си давали сметка каква предварителна подготовка и усилена работа е необходима, за да се случи едно оперно заглавие. Затова и първият оперен спектакъл „Травиата” е чак на 27 ноември 1949 година. До април 1950 г. тя има 40 представления и то при пълни зали. Освен „Травиата”, в рамките на около три години и половина К. Илиев осъществява още четири оперни заглавия - „Мадам Бътерфлай”, „Дон Паскуале”, за която критиката специално отбелязва ролята на диригента, „Продадена невеста” и „Риголето”.
Въпреки прекомерната си заетост като главен диригент на симфоничния оркестър и на операта, К. Илиев активно композира, полагайки началото на новия стил в своята музика. Всъщност по това време точно Русе се превръща в града, който за първи път се среща с българската „Музика нова”. Именно тогава се раждат произведения, които разкриват новите стилови белези в музиката му, проправяйки нови пътища в българското музикално творчество. Основните произведения, които К. Илиев създава в Русе, са: Дивертименто за оркестър ( 1949), Concerto grosso за струнен оркестър, пиано и ударни (1949-1950), Симфония № 2 (началото на 1951), Струнен квартет № 2 (1951-1952), както и голяма част от вариациите за симфоничен оркестър (1952-1953). Заедно с това, именно в Русе К.Илиев прави премиера на две произведения на Лазар Николов – Първия клавирен концерт, със солист самият Л.Николов (20 ноември 1949), и Концерта за струнен оркестър (30 ноември 1951). Тези премиери ставатпричина за ожесточени критики по отношение на пътя, който е избрал Константин Илиев, както и Лазар Николов. Но именно Русе е мястото, където са прозвучали първите опуси, начертали новото течение в българската музика.
През 1952 г. К.Илиев напуска Русе, за да заеме мястото на главен диригент на Държавния симфоничен оркестър във Варна, а след четири години става главен диригент на Софийската филхармония, където с прекъсвания е до пенсионирането си през 1984 година. До края на своята диригентска кариера К. Илиев не прекъсва връзките си с Русенската филхармония, както и с Русенската опера.
В Русе завършва и пътят на Константин Илиев като диригент – на 15 януари 1988 г., по-малко от два месеца преди неговата кончина (6 март същата година), той дирижира юбилейния концерт на Русенската филхармония, по повод 40-годишнината на оркестъра. По-голяма част от програмата на този концерт е същата като тази от първият концерт на оркестъра от 4 януари 1948, който е и първият концерт на самия К. Илиев. Така Русе става градът, който поставя началото и края на забележителната му творческа кариера.
----------
*Канон - от старогръцки κανών: правило, догма, закон; в музиката: вид техника, при която всички гласове изпълняват една и съща мелодия, но встъпват един след друг на равни интервали от време.
Автор: Д-р Аделаида ЯКИМОВА - ФУРНАДЖИЕВА
Напиши коментар