Митове, които дестилират аристократичната емблема на русенеца

Явор Димитров е известен русенски общественик от близкото минало, председател на ОС и кандидат за кмет на Русе. В последните години работи по основната си специалност - консултант по комунални дейности в различни градове на България. 

Настоящото изследване е писано от автора през 2006 г. За първи път е публикувано във в." Бряг" през авг. 2024 г.

Трета част 

Аристократ – не по богатство, а по дух, е един от дълбоко вкорене­ните митове в ду­ша­та на русенеца; аристократ, но обеднял, е една от големите травми в не­говата душа... Усе­щането за аристократизъм на града се подсилва и като свръх  компенсация на вече пълзя­щото, недокрай осъзнато чувство, че бавно и полека градът се е оказал в пери­ферията – от европей­ска врата на България в равно отдалечена от столицата и морето провинция. Свръх компен­са­цията е особено продуктивна в раждането на митове, които само актуализират и дестилират аристократичната емблема в дрехата на русенеца. След като е текло, пак ще тече...

Апотеоз на усещането за аристократичен дух е митът за Елиас Канети,

разгърнал се с искряща сила в последните десетилетия (Канети умира през 1994). Единственият български Но­белов лауреат (1981). Всеки ру­се­нец може да изрече наизуст фразата „Всичко, което пре­живях по-късно, вече се беше случвало в Русчук...”, превърнала се в сак­рална за него. В.Дой­ков пише: „Елиас Ка­нети е забележителен космополит и същевременно велик русенец.

На стола, на който е сядал всеки нобелов лауреат в Стокхолм, при връчване на наградата му от шведския крал, се поста­вя табелка с името и държавата му. Елиас Канети не е пожелал на неговия стол да бъде поставено името на Австрия, а той пише на немски и е счи­тан за австрийски пи­сател. Не е пожелал да бъде името на Великобритания, макар че жи­вее в Манчестър с роди­те­лите си, след като напуска Русе, а в Лондон по-късно е неговият ра­ботен кабинет. Не е по­желал да бъде изписано името на Швейцария, където в Цюрих живее със семейството си до края на своя живот.

На неговия стол писателят е пожелал да се изпише „Елиас Канети – Русе.”[1]

Митът Канети подхранва особено силно потребността на русенеца да бъде отъждествяван с атмосферата на стария Русчук, но още повече – да бъде въздиган на наднационален пиедестал, да е отчетливо определена европейската му принадлежност, далеч нап­ре­д от тази на цялата страна, и още нещо, тази принадлежност да бъде героично отстоява­на. Съвременниците ни употребяват автора като култова фигура, според Н.Ненов.[2] Няколко русенски училища се надпреварват за името „Елиас Канети”, макар че в самото начало Об­щинс­кият съвет отхвърля възможността Училището по изкуствата да го носи...

Наистина, Канети се е превърнал в мит за русенеца – значението му за града е силно преувеличено, той е живял в Русе само през първите шест години от живота си; общно­ст­та обаче превръща в мит, в ярък идентификатор носителя на някаква изконна ценност, коя­то иска да ритуализира – какво по-ярко доказателство от дълбоката потребност на русене­ца да се слее с миналото си. Други емблематични митове, преплели се с реалността и изведени в челото на русенското самосъзнание, са тези за културния и интелигентния град, подхран­ва­щи усета за уникалност и извисеност.

„Русе – град на културата”. Градските фести­ва­ли „Мартенски музикални дни”, „Джаз фест”, „Златна гъдулка” носят национален отпеча­тък и дори в годините на бюджетен недоимък с приоритет са заделяни средства за тях. Русе­нската публика с нескрито удоволствие си прикача етикета „най-интелигентната” и при всяка премиера или гастрол край оперната, театралната, или филхармоничната зали се тълпят праз­нично облечени хора, а билетите по правило не стигат. При всяко разглеждане на общинския бюджет перото за кул­турата предизвиква едни от най-тежките дебати, а всяка платформа на кандидат за избори се оглежда най-напред в тази й част. За хористи в светов­но­известните хо­рове „Родина” и „Дунавски звуци” винаги има наплив от кандидати. Дири­ген­тите Васил Ар­на­удов, Емил Табаков, младият цигулар Свилен Русев, джазменът Петър Петров – Парчето, поетът Стефан Цанев, са ярко портретизирани в съвременното съзнание на русенеца.

„Русе – интелигентен град”. Този мит е подплатен със самочувствието, че градът е с един от най-високите дялове на висшисти в страната, а представителните отбори на Русе по математика, физика, химия, редовно са се нареждали на челни места по национални състе­за­ния, поне в миналото, когато такива състезания се славеха с престиж. Митът набира ус­тремно скорост през 2005 г.с резултатите от националния IQ тест, според които русенецът е „най-интелигентния в страната”. Допълнителен мощен тласък идва от успеха на световния шампион по шахмат Веселин Топалов, ро­ден в Русе.

Травматичната митологичност припомня как София перманентно е недолюбвала Русе – защото е бил „перла” във времената, когато столицата е тънела в „безпросветен прахо­ляк”, как е „откраднала” договорените за Русе жълти павета, за да настеле центъра си; как е откло­нила в своя полза идеята за трамваи като градски транспорт (в Русе на автобус още се казва „трамвай”); как е откраднала за Копитото техниката за русенската Телевизионна кула (затова пък най-висока на Балканите, 206 м).

Градските митове сочат също, че в годините след 1944 г., Русе, поради буржоазния си произход, е бил системно потъп­кван от софийските власти

За кметове са били назначавани нерусенци, развивани са нетипични за града производства, като комбината за тежко машино­строене, за да бъде напълнен с „хора от селата” и да се размие аристократичният му облик. Ра­з­ру­шени са символни сгради (Стъклената будка – ключов за централния площад силует, цър­к­вата Всех светих), символното Доходното здание (Театърът) е години в ремонт и в праз­ните очи на прозорците му сякаш се оглежда изтръгнатото сърце на града... Цитират се (мо­же би неказани когато и да е било) думи на Т.Живков „аз ще затрия този град на буржоа”.

В град­с­кия дух несполуката, неуспеха, несбъднатото се рационализира – търси се ясно назо­ва­на при­чина, по силата на обратната реакция враг е всъщност еталонът, по който се съиз­ме­рваш. Дотолкова силно е вкопаното в градското съзнание усещане, че не е възможно да има обе­к­тивна причина Русе да върви надолу, очевидно изкуствени, злонамерено наложени обстоя­телства са подхлъзна­ли града да върви в погрешна посока. Настроенията срещу София са дотолкова силни, че например всеки опит за политическо сътрудничество със столицата се отхвърля априори, лобирането пред София е неприето явление за местния политик и поли­тическите начинания или се отминават с гордо мълчание („те” ако не знаят какво представ­лява Русе, значи нищо не става от тях) или се пишат патетично-милозливи декларации (като искането Русе да стане център на новите региони за планиране). Стигало се е дотам, в представяния на икономиката на Русе в чужбина основна тема да е „как София пречи”.

*Монографията е писана от автора през 2006 г. с изследователска цел, публикувана е за първи път във в. "Бряг"

0 Коментара

Коментирай

Напиши коментар

Затвори Изпрати