Кой е колекционерът, който показва късния Светлин Русе в Русенската галерия?

Когато през 2018 г. България загуби академик Светлин Русев, културният свят заговори за него като за титан на съвременната живопис. Но някъде във Варна, далеч от прожекторите на галериите, неговото присъствие продължава да живее – в дома на Васил Илиев. Там, подредени внимателно и пазени от прах и забрава, стоят 63 картини, събрани от един човек, който никога не е мислел за себе си като за „колекционер“.

Любовта на Илиев към творчеството на Русев започва почти случайно. Първата картина, която купува, го въвежда в свят от плътни цветове, дълбоки сенки и магнетични погледи. С времето покупките стават повече – не по предварителен план, а по вътрешно усещане. „Никога не съм мислил да правя колекция. Просто всяко платно, което срещах, ми говореше и не можех да го подмина“, споделя той. Така, без стратегия, но с много страст, през годините се оформя една от най-значимите частни сбирки на творби от последните години на художника.

 Пазителят на късната светлина

Да бъдеш колекционер на изкуство е особена форма на живот – едновременно страст, интелектуално приключение и социална роля. На глобалната сцена колекционерите често са стратези и визионери, които инвестират в произведения с мисъл за бъдещата им стойност, договарят сделки в лондонски и нюйоркски аукционни къщи, или тихо влияят върху музейните политики чрез дарения. В България обаче колекционерството е по-близо до личната история, до емоцията от срещата с една творба и до желанието тя да бъде съхранена – не толкова в сейф, колкото в сърцето и паметта на семейната история.

Тук, далеч от световните аукциони, колекционерът често е и пазител на културната памет. Той не само събира, а носи отговорност – да предаде нататък една история, да пази авторовата визия от забрава, да даде шанс на следващите поколения да влязат в контакт с онова, което наричаме духовно богатство.

Такъв е и случаят на Васил Илиев – варненец, геодезист по професия, предприемач в търговията с подова и стенна керамика, днес - вече пенсионер. Но ако за мнозина неговото име е свързано с бизнеса, в арт средите то е белязано от друго – страстта му към творчеството на акад. Светлин Русев.

Случайна среща, която променя всичко

Годината е 2009. Илиев прекрачва прага на варненската галерия „Теди“ – едно пространство, в което се преплитат автори, истории и естетика. Неговата собственичка, Йорданка Торнева, е изградила мрежа от връзки с едни от най-значимите имена в българското изкуство – сред тях са Светлин Русев, Калина Тасева, Десислава Минчева, както и някои от учениците от първия випуск студенти на Русев – Владимир Пенев, Ивайло Мирчев, Димитър Чолаков.

„Любопитството ми се събуди там“, признава Илиев. До този момент изкуството за него е присъствало в по-малки, но не по-малко лични форми – стихосбирки с автографи, монети с изображения на световни шедьоври на изкуството. Една такава монета – с изображение на картината на Реноар „Сън след баня“ – той подарява лично на Светлин Русев за неговата 80-годишнина.

Срещата им е единствена, но значима. През останалите години връзката се поддържа дистанционно – по телефона или чрез Торнева. И все пак, творбите на художника постепенно се превръщат в своеобразен дневник на едно общуване – не в думи, а в образи.

Защо точно Светлин Русев?

Отговорът не е пазарен, а духовен. Интересът на Илиев към художника пламва след прочит на книга на Петя Тетевенска, посветена на Русев. Постепенно той започва да притежава не само произведения, изпращани в галерия „Теди“, но и такива, рисувани специално за него. Сред тях е и „Ванга“ – образ, който Русев е създавал рядко и с особено внимание към личността, за която го прави.

Възможно е някой да види в това и инвестиционен нюанс – все пак творбите на Русев имат стойност, която надхвърля чисто емоционалната. Но за Илиев балансът е друг: „Може би е и страст, и инвестиция.“ С други думи – цената има значение, но не е определяща.

Колекционерството като отговорност

В световната история има примери за колекционери, които са спасили цели културни пластове – от меценатите на Ренесанса до съвременните дарители на музеи. Частните колекции често съхраняват произведения, които иначе биха били разпръснати и изгубени.

Колекцията на Илиев съдържа 63 творби от късния период на Русев – време, в което художникът вече е достигнал своята зрялост, но продължава да търси нови пластове в израза. Плътната материя на боите, експресивните мазки, символиката, която се движи между религиозното и екзистенциалното – това са характеристиките, които правят този период толкова ценен.

Да съхраниш 63 такива произведения не е единствено акт на притежание, а ангажимент да запазиш една цялостна глава от историята на българското изкуство.

Русе – специалната спирка

На 6 август тази година Васил Илиев пристигна в Русе, за да представи цялата си колекция в Художествена галерия - Русе. Това е третата спирка на изложбата – след Варна и Плевен, родния град на художника. Изборът на Русе не е случаен – градът има особено място в биографията на Русев, който подкрепя русенци в борбата им за чист въздух по време на обгазяванията.

„Изложбата не е юбилейна, а жест на уважение“, казва Илиев. Тя включва автопортрети, алегории, монументални образи – всичко това в онзи неповторим стил на художника, в който светлината и сянката не са просто технически средства, а носители на смисъл.

Колекцията на Васил Илиев е своеобразна капсула на времето – фокусирана върху периода, в който Светлин Русев вече е утвърден майстор, но продължава да търси, да експериментира и да създава произведения с неподправена сила. Тези платна са свидетелство за неговата зрялост, за онзи късен творчески разцвет, в който всеки щрих е резултат от дълбоко осмисляне.

Срещу критиците

Броени дни преди откриването на изложбата, нашумелият режисьор и художник Теодор Ушев публикува остър коментар в социалните мрежи, наричайки творчеството на Светлин Русев „анти-естетично“ и „реминисценция на най-мрачните години на българското изкуство“.

На това колекционерът Васил Илиев реагира спокойно, но твърдо: „Неговото изкуство говори само за себе си“, отговори той - не само като колекционер, но и като човек, който вижда стойност в изкуството на художника. И припомни и друг случай, в който се е наложило да защитава Светлин Русев – телевизионно предаване, в което, според него, критиката е била не само несправедлива, но и неприсъща на времето, когато художникът е бил жив.

Бъдещето – в семейството

Въпреки че колекцията би могла да заинтригува музей или частен фонд, Илиев няма намерение да се разделя с нея. Планът му е ядрото от около 45 картини да остане в семейството – за сина му, за внуците. Няколко творби имат чисто лична стойност и ще останат при него. Това е и начинът на колекционера да съхрани не само картините, но и историята, която ги свързва с него.

Светлината като наследство

Да колекционираш изкуство в България днес не е лесно. Пазарът е ограничен, ценителите – малко, а общественото внимание рядко се задържа върху една изложба повече от няколко дни. И все пак, хора като Васил Илиев показват, че колекционерството може да бъде форма на съпротива – срещу забравата, срещу обезценяването на културата.

В световния арт пазар цената на една творба може да се измери в милиони. В личния свят на Илиев тя се измерва в спомени, в уважение към автора, в съзнанието, че си спасил и предал нататък частица от светлината, която един художник е оставил след себе си.

Колекционерите като невидими куратори

В света на изкуството имената на художниците, галеристите и музейните куратори са видими, често публично обсъждани. Но зад голяма част от произведенията, които оцеляват във времето, стоят хора, които рядко попадат в центъра на вниманието – колекционерите. Те са онези „невидими куратори“ на културната памет, които, движени от страст, вкус или лична история, събират, опазват и предават нататък.

Частните колекции имат силата да запълват празнини в институционалната памет. Музеите, ограничени от бюджет и политики, често не успяват да придобият ключови творби. Тук се намесва колекционерът – понякога тихо, без фанфари, но с ясното съзнание, че притежаваното от него произведение е част от по-голяма картина.

Васил Илиев, макар да се определя като „събирач, а не истински колекционер“, изпълнява точно тази роля. Неговите 63 платна на академик Светлин Русев образуват концентриран разказ за последното десетилетие на един от най-влиятелните български художници. В това има нещо повече от притежание – има курация, дори и тя да е плод на личен избор, а не на музейна стратегия.

Така колекционерът се превръща в пазител не само на физически обекти, но и на смисъл. Защото картините не съществуват във вакуум – те носят следи от времето, в което са създадени, от ръката, която ги е рисувала, и от очите, които са ги гледали с любов. В един пазар, който често превръща изкуството в стока, подобни колекции напомнят, че стойността не винаги се измерва в пари. Понякога тя е в самото съществуване на едно произведение там, където ще бъде пазено, оценено и разбрано.

Материалът е публикуван във в. "Бряг" - Русе