Защо някои смятат, че Страстната седмица е седмица на страсти?

-       Отец Милен, разкажете първо кои духовници имат право да се женят?

В православното християнство съществуват два вида духовенства. Едното е наречено бяло духовенство, а другото – черно. Монасите са черното духовенство. Защо са черно - защото казват, че няма да живеят светски. Единственото, което ще имат, ще е расото на гърба им. Ще служат на Бога, няма да притежават нищо и ще са в послушание на своя митрополит, като така се обричат на Господа. Те остават сами до края на живота си и това е собствен избор. Монасите първо  3 години са послушници. Носят черно расо. Наричаме ги „расоносци“, все още не са монаси.  През това време те са послушници и трябва да разберат дали искат да станат монаси, изпитват колко силно е желанието им за този живот.

След като станат монаси, се издигат в свещеници, архимандрити, епископи. От епископите се избират областните управители, като например нашият Русенски митрополит – дядо Наум. Свещениците, които са от бялото духовенство, като мен, сме тези, които казваме, че ще станем свещеници единствено  и само, след като сме встъпили в брак. Така заявяваме, че ще живеем по светски, а с поведението си в обществото ние бихме могли да бъдем пример за другите семейства. Свещениците си остават свещеници през целия живот. Те имат титли, които са почетни и са във връзка със заслугите, с които се открояват.

Някои казват, че в живота на черното духовенство има по-малко изкушения от светския живот, и че нямайки семейство, и те не знаят по какъв начин биха се грижили за него. Но бих казал, че много често в семейството, за да има мир, се налага да угаждаш в сфери, в които, ако си на висока позиция в Църквата, не би могъл да угодиш. Защото когато си на висока позиция, ти отговаряш за много душѝ , ти живееш с поведение за примери и не трябва да се разпокъсваш с битовизмите, които ежедневието носи. Тук говорим за  идеологията, че тези с по-висока позиция, трябва да дават пример и да са с добра репутация.

-       Отец Милен, какви богослужения се служат през дните на Страстната седмица?

Страстната седмица е седмица на изтезания и мъчения, макар много хора да мислят, че е Седмица на страсти. Това е седмицата, в която Господ Исус Христос е наказан. Наричаме я Седмицата на Жениха. Ние сме едно семейство, в което синът на Бога, Исус Христос, идва на Земята, за да може да спечели своята невеста – земната Църква. Църквата, това са хората. Той иска да върне хората в Царството Небесно.  Всички, които са разбрали, че Бог е светлина в живота им, са тези, които се зоват християни и участват в богослуженията. Някои само присъстват и слушат, а други вземат участие. Тези хора са Църквата, те са и Невестата.

Първите три дни на тази седмица, преди Великден, се наричат „Последованието на Жениха“ от този, който ще се отдаде, за да спечели своята невеста - Църквата, т.е. нас самите. Самите богослужения напомнят за Евангелски събития, в които всеки един от нас трябва да види себе си или най-малкото пример, който да го постави в ситуация да размисли как той да промени живота си. Посланието към всички е „Бог умее да прощава“  и хората трябва да помнят, че той не е недостижим. Волята на Бог е хората да живеят в Царство, в което всичко е в мир, истина и топлина, а не в  такова, каквото е тук на Земята в момента. Повелята на Господ в 10-те Божи заповеди е да бъдем смирени и да се покаем за грешките си, за да придобием нравствено облагородена душа.

Господ Бог изпраща своят син Исус Христос с неговите страдания, за да покаже на хората, че тялото е временно, а духът е неизменен. Ние по същина сме духове, облечени в тела. Душата има начало, което Бог дава – раждаме се. Смърт имаме само на тялото, защото тялото е живо само тогава, когато Духът е вътре в него и го животвори. Бог показва на хората, че не трябва да се плашим от телесната смърт, а напротив -  да добием волята да бъдем силни в доброто. Това е примерът на тази седмица – голямата жертва на Бога, за да можем ние хората да разберем, че дните, в които нехаем за душата си, са скъпо платени.

Животът ни е борба с нас самите, въпреки изкушенията, да се утвърдим в това да бъдем истински и да изградим личност, по примера на Бога. В повествованията в Църквата постоянно изтъкваме, че хората са ценни, желани и скъпо придобити от Господа. А в ръцете на всеки един от нас е собствената му съдба и решението дали да бъде ленив с душата си или да пази мира и да живее живот с добър морал и етичност. Да бъдем като Твореца, а той е Любов.  Бог не е Бог на жестокостта, на гнева , на подигравката, на мъченията и злобата. Той е светлината и извора на живота и е лекарят, който ще изцери всички души. Бог не ни създава, за да ни унищожава! Винаги, когато ни се даде трудност или задача, ние трябва да помним, че тя ни е дадена, защото при разрешението ѝ има награда. Наградата при нас-християните, не е прераждане, а всъщност идеята, че е нужно да живеем земният си живот по примера на Бог с любов.

-       А ако не успеем, отче?

Не вярвам някой да не успее, защото думата „успее“, означава, че някой някъде полага усилия. Бог не оставя никой, който се опитва да го търси, да не го намери. Няма не успял. Онези, които казват, че са неуспели и се сърдят на Господа, са хора, които са търсили телесно и материално щастие. В четвъртък има много голяма служба. Нарича се Св. Василева литургия, а след нея извършваме т.нар. Велик маслосвет. Маслосветът по принцип е молитвено последование, което се извършва над болни хора. Произходът му е от  следната притча: Един човек си вървял по пътя. Нападнали го крадци, бѝли го и го изхвърлили встрани от пътя. Минал свещеник и не го погледнал. Минал книжовник и не го погледнал.. Минал търговец и му помогнал – почистил раните с оцет и ги намазал с олио, занесъл го в близката гостилница и казал на стопанина да се погрижи за човека. А каквото похарчи и от каквото има нужда, търговецът след това щял да заплати.

Господ казва, че често тези, които знаят всичко, не вършат нищо – нито служещите, нито четящите. Ближният се разпознава по делата. Както в Светото Писание се казва: По делата им ще ги познаете! На маслосвета болният се помазва, за да оздравее. Единственият път, в който маслосветът се чете за всички, а не върху болен човек и то в Храма, е на Велики Четвъртък. Вечерта на Велики Четвъртък и на Велики Петък, богослуженията не започват както обикновено в 5 следобед, а в 7 вечерта.

Вечерта на Велики четвъртък се четат 12 Евангелия и се изнася Разпятието на Христос. Това е един постамент, на който има голям кръст с разпънатия Христос. От дясно е майка му Богородица, а от ляво – Свети Йоан Богослов. Хората слагат венец, а някои оставят дарове в подножието на Разпятието, минават и го целуват.

На Велики петък отново има служба в т.нар. „царски часове“. Изнася се Плащеницата - икона, изобразяваща върху плат положеното тяло на Исус Христос в гроба. И се поставя на маса пред Разпятието.

-       Тук отец Милен разказва за връзката между онова, на което хората казват „да минем под масата“ и посещаването на Божи гроб в Йерусалим.

А защо всъщност минаваме под тази маса – това е и суеверие, подплатено с не слаба вяра. Напомня на ходенето на Божи гроб. Когато хората минават под плащеницата, която символизира скалата, те все едно са на поклонение в Йерусалим. Идеята им е да отдадат чест на Бога, първо целувайки плащеницата, а после минавайки под нея, да се поклонят пред неговата жертва, пред неговата смърт.

Вечерта на Велики Петък свещениците изнасят същата тази плащеница отвън. Държи се високо в почит към Бога. Ако свещениците са малко, помагат им хората и се обикаля така около Храма. Казват се молитви и след това плащеницата отново се внася вътре.

В съботният ден има само сутрешна литургия. През този ден се мълчи и се размишлява. Тогава е погребението на Исус Христос.

В неделя, на Възкресение Христово, литургията не започва както обикновено  в 9 часа сутринта, а още в 12 през нощта срещу неделя. Това е така, защото в Евангелието пише, че Христос е Възкръснал в ранните часове на първия ден от седмицата. За евреите първият ден от седмицата е неделя, зотова службата започва точно в полунощ – в най-първия час от седмицата. Излиза се със свещи, раздава се светлина на хората, чете се Евангелие, казва се „Христос Воскресе“, поздравяват се всички. После се влиза в храма и хората се черкуват.

-       Отец Милен, разкажете ни и за Поста преди Великден.

Идеята на всичко свързано с дните на пост, е хората да се възрадват. А постът преди това е периодът, в който се подготвяме за тази радост. Защото, когато се ограничиш в храната, ти ограничаваш тялото в неговото „буйстване“, т.е. усмиряваш се и физически. Когато лишиш Духа от вещественото, той става по-твърд и силен. Когато дойде радостният момент на Великден, когато се приберем от Храма и забраната вече е паднала, когато се подкрепиш, то тогава насищането е и духовно, и материално. Например, ако в храма дойде жена, на която работата ѝ взема много сила и енергия, не е нужно за нея постът да е твърде  строг. Казвам ѝ: „Нека да не е 40 дни, нека да е седмица, но да е чист пост. Време, в което да си дадеш знак, че се случва нещо с теб и то е различно от това, което е било в предишното време“. Хлябът и виното, които даваме на хората, и които са материалните символи на Христос, са съвсем малко, но заради молитвите в тях има благодат и те укрепват естеството човешко.

-       Трябва ли да ходим задължително на църква, ако сме вярващи? Може ли да вярваме в Бог и извън нея?

Приемайки Бога във себе си, ние може да се молим навсякъде, да, може да не е в Храма, да, може да се молим без свещи. Но когато е в Храма, е друго. Вода има навсякъде, но в кладенеца е най-много! Църквата е кладенец и там онова, което ще научиш, е с шепите дадено. Не е малко, не е за да си наквасиш леко устните. А ние свещениците сме глашатаите на Господ.

-       Сега отново се заговори за въвеждане на религията в училище като задължителен предмет – какво ще ни кажете този въпрос, който предизвиква много спорове в обществото?

Обществото сега е като едно дете, на което му се дава лекарство, за да оздравее. Но лекарството горчи. Детето не го иска, отхвърля го, защото не познава какъв ще е ефектът. Всички, които нямат познанията за Религията – че това е едно добро познание, което лекува душата, те разсъждават, по онзи начин отпреди 40-50 години, когато имаше пропаганда. Тя и сега все още някъде битува - че религията е създадена, за да може хората да бъдат ръководени в послушание. В Църквата никой насила няма да те вкара, в Църквата никой насила няма да ти вземе и 2 стотинки. Ако искаш идваш, ако искаш даряваш. Много отчаяни влизат тук, много излизат с усмивка и спокойствие. Разбирането за Бога и за това, че светът е създаден, за да живеем, а не за да мрем, е това, което им помага. Когато дойде жена, която е загубила детето си, словата, които излизат от мен, са словата на Бога. Понякога не помня думите, които съм казал за успокоение. Когато дойде болна душичка, Бог говори чрез теб, дори без да го усетиш.  Затова вярвам, че въпреки зловещото отхвърляне на религията, което беше преди, хората отново ще се завърнат към Бог.  Харесва ми да вярвам, че Религията ще стане добро, хубаво, задължително „добро“ в училище. Малко ме притеснява либералността в Европа и това, че всички религии могат да пожелаят същото, въпреки, че по Конституция България е християнска държава. Всеки знае, че именно християнството е съхранило тази държава и е хубаво децата да научат защо.

-       А тук в Храма, в който служите идват ли често деца?

Църквата ни се посещава от групи деца по празниците -  идват да украсят елхата преди Рождество, на опознавателни уроци или просто да разгледат храма. Аз съм тук от откриването му на 10 септември през 2017 година. Притеснявах се, че хората няма да посещават Църквата. Първо защото тя не е изписана, това предстои. Чудех се как ще разберат хората, че Храмът работи. И наистина първите две години се питаха дали е отворен, дали е музей, дали има богослужения, дали правим кръщенета и венчавки. След 3-4 години от отварянето камбаните забиха. Направихме ги автоматични и сега бият истински камбани, с помощта на един процесор. Техниката ни работи и ни помага и бие камбаните в 8 и в 17 часа. Хората чуват и знаят, че Храмът работи и още повече влизат в него. Като че ли се отвориха вратите още по-широко със звъна на камбаните. Всяка година през последните 5 години, мога с доволство и радост да кажа, че имаме по 150-160 кръщенета на година, а не сме централна църква в града. Това е едно признание за старанието на свещениците да направят така, че хората да се чувстват приети тук, въпреки семплата обстановка. Мислех, че поставен в средата между храмовете „Св. Троица“ и „Успение Богородично“, хората ще изберат да продължат да посещават старите си църкви, в които са свикнали да ходят. Но не е така, все повече миряни се радват и ни посещават все по-често!