0
Пламен КАЛИНОВ
На брифинга с медиите преди концерта „Мy Favorite 20. Century„ легендарният виолист и приятел на „Мартенски музикални дни” Юрий Башмет се опита да подскаже какво ни очаква в първата концертна вечер на неговия Ансамбъл „Московски солисти”. Както винаги много отзивчив и разговорлив, музикантът „прескачаше” от тема в тема с лекотата на виртуоз, почти като на шега, все едно, че свири на любимата си виола любими парчета от класиците на 20-и век и предхождащите го столетия. Но не на концерт, а по време на разтоварваща самота, нещо като скриване от налудничавия делник, насаме с любимия инструмент и с любимите партитури.
Това усещане за общност/приобщена симпатия с големия музикант винаги ме е впечатлявало много, но на този концерт за първи път го усетих вече и през публиката в залата. Значи, рекох си, не е само симпатия от общуването на пресконференциите, защото Башмет явно е „имплантирал” магнетизма на неподражаемата си личност и музикантската си философия, и у всички 18 музиканти, с които шества победоносно по големите световни сцени, а за пореден път и на тазгодишното, 57-мо издание на „Мартенски музикални дни”.
И все пак, защо големият Башмет е кръстил сегашното си появяване на русенския фестивал именно „My Favorite 20. Century” (Моите любими от 20-и век) ? Не е само заради формалния подбор в програмата на концерта: Г. Свиридов – Камерна симфония оп.19; И. Стравински – Руска песен за виола и струнни; С. Прокофиев – Мимолетности, оп.22 ; А. Шнитке – Концерт На троих; Д. Шостакович – Камерна симфония оп.110
Роденият в Ростов на Дон титан на виолата индиректно ни подсказва, че огромната по обем оркестрова работа, стотиците концерти и хилядите срещи по света с почитателите на класиката са част от една нескончаема музикална верига/традиция. В нея Ансамбъл „Московски солисти” и Юрий Башмет вече 25 години са малка част, брънка, мост, по който трябва да премине красотата на тази музика, за да бъде пренесена в следващото 21-о, после в 22-ото и в следващите столетия. Красиво послание, за което трябва да му благодарим.
Музикантите - 9 цигулки, 6 виоли (с Башмет) и 3 виолончела и 1 контрабас, имат звученето на огромен оркестър, с предимството на малка, изключително събрана и ударно компактна като интерпретативна целесъобразност формация, която може „2 и 2000” в музицирането на всякакви произведения - диапазонът на класическата музика, както е известно, е не само огромен, на практика това е необятна космогония, в която всяко поколение музиканти открива свои истини и по свой начин разчита завещаното в партитурите.
Изключителният пианист Георгий Свиридов, с чиято Камерна симфония оп.19 започна концертът, е написал това произведение през 1940г., почти на финала на завършване на Московската консерватория в класа на Дмитрий Шостакович. „Московски солисти” изсвириха партитурите на клавирния виртуоз Свиридов, предназначени за струнно изпълнение (!) не само перфектно, но към романтично-меланхоличната стилистика на създателя на симфонията прибавиха вътрешната енергия на съвременни музиканти, дирижирани само на пръв поглед, много леко и ефирно от Юрий Башмет. Докато гледам отривистите и резки движения на диригента, така характерни за него, си мислех колко ли трудно биха реагирали други музиканти на този му стил в комуникацията по време на концертиране. При Башмет затихването, на диригентски език, не е само хоризонтално равновесие на ръцете, дори в този му жест има „експлозия”, предполагаема тръпка неочаквано помръдване в една, като че ли изпреварващата амплитуда към следващия такт. Разбира се, това е твърде лаическо описание на журналистическите ми находки от концерта, но при Башмет, както дирижирането, така и свиренето на виолата, са единствено и само негов патент. Никой не може, дори и най-гениалният интерпретатор, да имитира сполучливо и точно Башмет, в това съм не 100, а 200 процента сигурен.
Руската песен за виола и струнни на Игор Стравински отвори неподозирани хоризонти пред притихналата зала към необятните пространства на мечтателното могъщество на един изключителен руснак, който е живял и писал партитурите си далеч от Русия - във Франция и САЩ. Тук Ю́рий Абрамович беше във вихъра си и показа, че струните на неговата виола са недостатъчни за мащабността на внушението на един от най-големите музикални творци на миналото 20-о столетие. Башмет свири така, сякаш руската приказка на Стравински е безначална и без край, извираща от дълбините на времето и свързваща душевно, на планетарно ниво хората, които обичат да мечтаят, докато слушат музика. Беше приказно и незабравимо.
И така, това усещане остана у мен много след финалните акорди на незабравимата музикална вечер, подарена на Русе, на русенци и на гостите на Международния фестивал „Мартенски музикални дни”. Вечно търсещият приключения и предизвикателства музикален „Одисей” – Башмет, беше поразително искрен на своя артистичен кораб в пътуването към магнетичния си музикален остров „Итака”, заедно със своите сподвижници/спътници от Ансамбъл „Московски солисти” и омагьосаната публика. Имаше нещо наистина божествено и митологично в преживяването. А иначе, много е възможно част от „митологията” да е била и заради медальона „Св.Георги Победоносец убива змея”, подарен на Юрий Абрамович от патриарха на Грузинската апостолическа автокефална православна църква Илия II (Втори) - през цялото време амулетът светеше неотразимо върху безупречно изгладения черен концертен костюм, обгърнал иначе елегантния като лък на виола музикант.
.jpg)
Напиши коментар