Виолета Радкова: Русе съхрани моето детство, аз пък продължавам да го съхранявам в картините си

Виолета Радкова е сред най-популярните и обичани художници у нас. Живее и работи в град Русе. Завършва Художествената академия 1973-а година. Работи като художник-сценограф в Силистра и Русе в продължение на 49 години. Има над 150 сценографски проекти.
Носител е на Първа награда за сценография на „Музика от Шатровец“ от Константин Илиев, режисьор Стоян Камбарев
Отличена е с „Икар“ за „Елате ни вижте“ и „Направи нещо, Мелт“
Има многобройни участия в Пражкото квадринале на сценографията

Носител е на награда „Русе“ за принос в културния живот в града, както и златна значка „Русе“ за високи постижения в изобразителното изкуство.

Има осъществени над 40 самостоятелни изложби в България и чужбина.

Нейни картини са собственост на частни колекции в САЩ, Канада, Германия, Австрия, Турция, Япония, Холандия, Италия, Франция, както и на СГХГ, РГХГ, и др. държавни галерии в България.

На 20 април т.г. талантливата художничката и сценограф откри своя изложба с вернисаж в София, в галерията за съвременно изкуство „Теа Алба“, Изложбата е наречена „Спомням си … АМАРКОРД“ и представя ретроспекция на картини рисувани през последните месеци.

Картините на емблематичната русенска художничка като във филм на Фелини ни пренасят през огледалото на времето в свят на припознати видения, уловени мигове от отминал живот, от забравени сънища, оживели като на сцена, за ни накара да потънем в разказа и на своите спомени, да ни подскаже как да разчитаме знаците на паметта, така, че да разпознаваме по-добре себе си.

– Русе ли е твоето Римини? В Амаркорд, а и не само, Фелини пресъздава своята носталгия към родия си град, без да се завръща в него никога, а ти живееш в любимия си град. Как съжителстват спомените със съвременния му облик?

-На мен не ми е нужно да се връщам към любимия град защото аз живея в него и той целият е в моите мисли такъв, какъвто е бил във детството ми. Аз не виждам новите неони, новите реклами, виждам моя Русе.

–Разкажи малко за своя Русе.

– Моят Русе в детството беше със шейни по улица Борисова, която тогава не беше булевард с толкова много движения. Имаше тополи по средата, мама и татко се маскираха за Заговезни и със шейна ходеха при свои приятели. А когато през 1962-а година се върнахме от панаира в Бърно - това беше първото ми ходене в чужбина, си спомням, че от русенската ЖП гара се прибрахме в къщи с файтон. Файтоните все още ги имаше по улица „Славянска“ от пристанището.
Русе за много време съхрани моето детство, а пък аз продължавам да го съхранявам в картините си.

– Фелини ли е този път отправната точка към спомените ?

– В една картина се преплитат много чувства. Ето, например тази, която е наречена „Спомням си…“ с многоточие. Тя е наречена така от моя съпруг. Той, въпреки че е актьор, понякога ми прави рамките и ме изненада за рождения ден миналата година, като ми подари тази рамка. Намерил една моя стара скица и я направил. И аз много дълго време мислех какво да нарисувам във тази типично русенска сецесионова рамка и нарисувах това момиченце с куче. Може би това съм аз? Когато бях малка, много обичах кучета и много се заигравах с тях, докато едно куче, в желанието си да играе с мен, не ме събори в един дълбок сняг, който ми стигаше до шията и доста дълго време имах страх от кучета. И ако забелязвате, това куче е хем пазач, хем в него има нещо, което ме спира да отида да го погаля. То е нещо като съдбата в живота. Не знам защо го нарисувах. А след това с Иван дълго време се чудихме как да нарека картината. Отначало мислех, че трябва да е „Пазачът“. Той обаче каза „не, не“, „Спомням си“. Нали знаеш, че амаркорд в превод означава спомням си.

– Фелини обаче живее в спомените си, без да се връща във Римини. А ти живееш в Русе и такъв, какъвто е днес, и не спираш да пресъздаваш спомена за него?

-Може би Господ така е решил да пазя спомена за стария Русчук. Защото той е уникален. Той е във всичко, Русе е навсякъде. В Златната река, в звездния ми прозорец пак е реката с островите отсреща, той е в слънчевия дъжд, в стария скрин с полуизядената ябълка…

Между другото тази картина заминава за Виена. Купи я една русенка, тя е от известна фамилия- Мариана Демео. Нейната леля е Роз-Мари Де Мео, известен хореограф. Много се радвам, че отива във Виена, градът, с чиято култура е тясно свързан Русе. А и отива при хора, свързани със стария Русе.

–В теб съжителстват две изкуства - театърът и живописта…

-Даже три, и музиката.

-В каква степен те си взаимодействат?

-Свирила съм много дълго на цигулка. Голяма мъка ми беше, защото родителите ми искаха да ставам музикант, но рисуването ме теглеше повече. Което и надделя. Но това не пречи да обичам класическата музика и да рисувам на нея. И някакси тя да присъства в картините ми. Както и театърът. Сцената.
Работя в най-красивото здание в България-Доходното здание.

–В каква степен за тебе платното е вид сцена, сцена на спомените, на емоциите?

-Всичко е едно. В душата на човека нещата взаимно се наместват, напасват и когато рисува човек, не ги анализира. Те излизат едно по едно, понякога необяснимо и за самия автор. Затова е и толкова трудно когато завърша една картина, да и сложа име. Защото предварително не съм си намисляла какво съм искала да кажа.

-Но в картините ти винаги има някакъв разказ?

-Е, да това е добре. Значи, всеки ще намери своя разказ в своята картина, ако реши да си я притежава.

Приютени в елегантната галерия Теа Алба, през чиито витрини наднича може би ревниво стара София със зида на Военната Академия, картините на Виолета Радкова събраха в навечерието на Великден нейни приятели и почитатели. Артисти, художници, журналисти, поети потънаха в разговори, вдъхновени от емоционалното преживяване на нейното изкуство.

Борис Китанов изкуствовед:

–Познавате отдавна Виолета Радкова?

-Много отдавна. Имах един период, бях влюбен в Русе, дали покрай Виолета или не (усмихва се) трудно ми е да кажа, но бях директор на телевизионния център, освен това ме пожелаха като техен изкуствовед. Но всичко започна от Музикалните празници в Русе. Открих изложба на цялата група художници и тогава потънах в оня техен свят, за който съм писал и в книгата си, когато един град преди да бъде реставриран от архитектите, художниците го събудиха първи. Върнаха му паметта, върнаха му самочувствието на първостроителите на този град. Но единственият човек, който успя да погледне града отвътре, не само откъм фасадите, бе Виолета. Тя прогледна през прозорците, вгледа се в старите къщи, усети сцената във тях. И почна да вади ония детайли, които създадоха и името, и стила ѝ.

Винаги се спори, а и аз влязох в този спор, за абстрактното изкуство и за реалното. Няма такива понятия. Още навремето Роже Гароди написа, че реализмът е едно понятие без брегове. Тук не виждам никакъв реализъм. Тук виждам картина потънала в чувства, това е един сюрреализъм, а сюрреализмът обобщава в себе си сцената на живота. Както знаем, цял живот художникът прави своя автопортрет. И точно това, този автопортрет ме привлече в нея. Приятелството в изкуството ни е много старо. То се ражда спонтанно чрез изкуството с убеждението, че ще намериш част от себе си в тези картини и аз мисля, че точно това открих. Тия къщи, за които говоря - Марко Монев, Василка Монева, Ради Неделчев, светла му памет, създадоха оня общ облик, но тя извади оня детайл, който беше потънал по времето на така наречения соцреализъм, тя го пресъздаде наново като артефакт на красотата. Оная красота, която тлееше години наред по ъглищата на къщите ни, в които царуваше пластмасата, а тук виждаме предмети, които носят историята на времето. Тя не случайно избира тия предмети така фино изработени, но без да е мимезис, безчувствено ходене по формата. Те са се превръщат в символи на един свят, който почнахме да го възраждаме В Русе, Пловдив и на други места, търсейки значението, смисъла на изгубеното. Защото днешния живот не ни дава абсолютно нищо. Вижте Доходното здание в Русе, театъра, и до него сградата на Окръжния комитет на партията редом. Някаква архитектура без корени. А без личната история на това време не можеш днес нищо да направиш. Защото бъдещето има минало, но миналото е съдба за в бъдеще. Която минава през днешния ден.

Вили е свързана с духа на този град.

Автор: Паулиана Новакова, obache.bg