0
Александър Николов Димитров е роден на 1 февруари 1965 г. в Русе, зодия Водолей. Завършва Руската гимназия и предучилищна педагогика във ВТУ „ Св. св. Кирил и Методиий“. Работи като учител в детска градина, брокер на недвижимо имущество, в момента има магазин за храни за животни. Издал е една стихосбирка “Почти неземно чудо“ с рецензия от поета Здравко Кисьов. Живее с Диди, също детска учителка. Има син Всеволод и внуци Николай и София.
Ден преди в България да бъде обявен първия заразен с коронавирус, в голямата зала на Регионалната библиотека се състоя една необичайна премиера на книга. Необичайна по няколко причини. Първо, защото „хвана влака в последната секунда“ - на следващия ден и незнайно до кога, това нямаше да може да се случи. И второ мно-о-о-го важно, че авторите на книгата са човек и ... куче. Това личи и от заглавието „42 разговора с тати за нещата от Живота, Вселената и Всичко Останало“. И противно на очакванията (заради обстановката, неизвестността и страха) залата беше препълнена - над 200 човека, което рядко се вижда на премиера на книга. Кое е предизвикало този интерес? Авторът е почти неизвестен, а това е първата му книга с проза. Но доста време преди появата на изданието, в сайта на Александър Димитров се появяваха периодично първите разказчета - весели, с чувство за хумор, с много настроение – и, от името на кучето му Джесика. Непретенциозни, но с един поглед към света, който те кара да му намигваш и да не се вземаш насериозно - всъщност точно такъв е Александър. В същото време той поставя такива екзистенциални въпроси като тези за приятелството, любовта към човека до теб, към децата, към родителите, към животните, към живота и смъртта - с една дума за нещата от живота, вселената и всичко останало.
Със Сашо се знаем може би от 17-18 години или повече. Познавам го като един от малкото детски учители, и то добри; като поет; като човек, влюбен в руската култура; певец, който прекрасно изпълнява руски песни - един щур, симпатичен, артистичен, креативен, доста шантав човек. Толкова шантав, че преди няколко години захвърли всичко и тръгна след мечтата си - направи си магазинче с много полички, където продава - познайте какво? Надежда за всички котета и кучета - храна за любимците ни! И това магазинче разказва приказки, раздава награди, превърнало се е във фотогалерия, помага бездомни животинки да си намират стопани и още много такива добри дела.
Дали оттогава почва новото летоброене за Сашо - когато има време за разговори с любимото си куче Джесика и писане на обща книга, или това при него е състояние, откакто се помни - не знам. Но през 1999 г. пише в свое стихотворение:
„На моята планета -дом
овца и цвете ще си взема
и въпреки всемирния закон
ще имам собствено летоброене“.
Та сега ми предстои да проведа разговор в новото летоброене с Александър Димитров и с неговата любима Джесика. Това на мен ще ми е за пръв път, затова моля да сте снизходителни - все пак не съм учила кучешки език.
Седнали сме в двата края на пейка в кварталната градинка. Пазим задължителното отстояние - тримата: аз, Сашо и Джесика. Според разпоредбите на Генерала не трябва да сме повече от двама, но полицаите не смятат Джеси за човек, (за разлика от нас) и ще се разминем с глобите.
-Здравей, Джесика! (Джесика ръмжи и ме лае.)
Сашо: Джесика, как пък не можа тая човешка среда да те промени поне малко, да те очовечи? Поздрави леличката!
Джесика: Тате, ти не свикна ли вече с мисълта, че съм си такава - непроменима и неочовечима? Пък и каквито стопаните, такива и кученцата. Не си ме възпитал правилно.
- Сашо, как ти хрумна да напишете с Джесика книга?
- Както идват всички идеи - с едно щракване на пръстите! И двамата с Джесика сме запалени фенове на котарака Румен. Знаеш го - подвизава се във фейсбук и е много популярен. Та един си рекох- как може котарак да е толкова известен, а куче да не е... Това е дискриминация! И за 5 минути свърших няколко неща- самоназначих се за рекламен ПР на Джесика, взех решение какво точно ще пишем, под каква форма, направих ѝ ФБ страница и на следващата сутрин започнахме осъществяването на плана. Сутрин тя ме събужда в 4 ч., правя си кафе, сядаме пред лаптопа, пускаме си тихо хубава музика, Джесика диктува, аз пиша, в 7 часа приключваме. В диапазона от 4 ч. до 7 ч. сме най- продуктивни. И така за 3- 4 месеца книгата беше готова.
- Защо книгата се казва „42 разговора с тати за нещата от Живота, Вселената и Всичко Останало”? Защо са точно 42!
- „Четиридесет и две - заяви Дълбока мисъл тържествено и невъзмутимо. - Отговорът на Великия въпрос за Живота, Вселената и Всичко Останало.” Така започва нашата книга. Сещаш ли се от коя друга книга е тоя цитат?
- Разбира се, „Пътеводител на галактическия стопаджия” на Дъглас Адамс.
- Браво, Плами! Шестица от мен и Джесика! Любима ни е. Та затова разказите са четиридесет и два. Понятно?
- Понятно. Защо Джесика я нямаше на официалното представяне?
- Първо - не я пуснаха в библиотеката. Работата обаче е там, че дори да я бяха пуснали, вероятно пак нямаше да дойде. Защото, като всеки творец, тя е малко капризна и своенравна. А пък и не обича да е център на внимание. За разлика от мен. Да ти кажа право обаче - дори и да искаше да дойде, нямаше да я взема. За всичките си почти 14 години тя не можа да се социализира и на йота. Нямаше да си чуем приказката от лаенето ѝ, пък и нали видя колко мацки ме прегръщаха. Джесика е ужасно ревнива и въпросните мацки щяха да бъдат изядени барабар с парцалите, извинявай за израза.
- Като спомена мацки - в един от разказите казваш, че като нищо би зарязал мама ѝ заради актрисата Яна Маринова? Това сериозно ли?
- Така е, казах го. Литературна измислица. Донякъде... Защото знае ли човек... Истината е, че с жена ми сключихме негласно споразумение - заедно сме, докато Джесика е жива. Ако тя ни изпревари - всеки от двама ни е свободен да продължи живота си, както иска. Заедно? Ок. Ако е всеки по пътя си - пак е ок. Важно е да сме щастливи! Заедно или поотделно - все едно. Та в тоя ред на мисли, ако тогава Яна Маринова ми предложи брак като нищо може и да приема! Ами харесвам си я, човещинка... То пък и жена си харесвам... А бе трудно може да ми се угоди...
- В много от разказите с Джесика доста се майтапите с майка ѝ. Тя не се ли сърди?
- За това е редно да попиташ нея. Ето, звънни ѝ и я попитай.
-Сега питам теб!
- В началото се сърдеше, даже понякога с часове не ни говореше. После свикна и спря да ни обръща внимание. Нали знаеш - всяко чудо за три дни. А и да се понацупеше малко, беше като буря в чаша вода, набързо и за кратко. Както Джесика обича да казва по тоя повод - във всеки филм има добро и лошо ченге. За съжаление на майка ѝ, тя изтегли късата клечка, на лошото ченге.
- Слушам те и си мисля- всъщност кой е авторът на книгата- ти или Джесика?
- Аз пък те слушам и си мисля - в рода ти нали няма шизофреници? Как може да ме питаш такова нещо! Не е ли ясно - написана е от двама ни. Затова и на корицата са имената и на двама ни. Точно поради тая причина книгата е прецедент- защото сигурно е единствената във Вселената, на Земята, в България, в Русе, че даже и в махалата - написана в симбиоза от човек и куче. Кучето диктува, човекът пише. Елементарно!
- Кажи нещо за мечтите си? Обичаш ли да мечтаеш?
- О, Плами, аз направо съм мъжът - мечта! По-голям мечтател от мен едва ли има. Като малък исках да стана ихтиолог, свещеник, да си имам книжарничка като оная на Мег Райън във филма „Имате поща”... Помниш ли я? - „Книжарничката зад ъгъла”... Или магазинче за храни за домашни любимци... Исках някой ден да се спусна със ски, да посетя няколко града в Европа - Рим, Венеция, Флоренция, Верона, Прага, Виена, Будапеща и Париж. Исках да имам вълшебна пръчица, да си направя татуировка и още безброй мечти... Любопитното е, че на стари години започнах лека-полека да си ги осъществявам.
- Защо чак сега ?
-Защото понякога чакането е много по-приятно от самото реализиране на мечтата. Доказаха го ските. Миналата зима ходихме до Узана с приятели. Качих се на тия дяволски изчадия, убеден, че духът на Стенмарк приживе се е вселил в мен! Нищо подобно - де що имаше борчета около пистата, разцелувах се с всичките. Без изключение! На влека пък хората се заливаха от смях, защото колкото пъти ми дойдеше редът, толкова пъти заривах нос в снега, като ме дръпнеше рязко едно гадно метално въже... Разбира се, всичко го обърнах на шега и всъщност се оказа, че съм заснел доста весели клипове, в които нагледно обяснявам как трябва да се пада, как не трябва да се пада, как падането да се прави безопасно, как срещата от трети вид с борче да не ти съсипе здравето и живота... Такива ми ти работи. О, скоро си направих татуировка- стилизирана лапичка на Джесика, в която е „вградена” муцунката ѝ! Ето я, харесва ли ти?
- Хубава е! А надписът ДЖЕСИ на тениската, с която беше на представянето, има ли нещо общо с книгата?
- Разбира се! ДЖЕСИ е магазинът на Джесика. Тя е сериозен бизнесмен. Преди година и половина си направи магазин за храни и аксесоари за домашни любимци, на ул. „Мария Луиза“. И тъй като от БАБХ не ѝ разрешиха тя да си работи в магазинчето, убеди мен да напусна държавния образователен бизнес в детската градина и да започна работа като продавач-консултант в ДЖЕСИ. Съгласих се, разбира се. Първо - защото за такъв работодател се работи лесно! И второ - защото Системата в образованието беше започнала вече яко да ми дотяга и нямах търпение да се разделим с нея по живо, по здраво.
- Не ти ли липсват децата от детската градина? Все пак си бивш детски учител...
- Липсват ми... И те, и родителите им... Но сега си имам кученцата. Нямаш си на идея какво щастие е да ти влезе в магазина някое сладунче, да започне да скача по теб от радост, че ще получи наградка, да ме оближе от благодарност... И готово, приятели сте. Същото е като с децата- поиграй с тях, бъди искрен, дай им „наградка”... Може наградката да е пижамено парти... Или дискотека... Или да те накачулят край компютъра и да им изпълняваш музикалните желания в youtube... И готово - приятели сте и те обичат!
- Много от почитателите на Джесика ще искат да си купят и сувенир от нея, с нейния образ примерно. Предвиждаш ли да направиш нещо такова?
- Има най-различни сувенири - чаши, ключодържатели, магнитчета, метални лазерно гравирани химикали... Има ги в публикация във фб страницата ПРОСТО ДЖЕСИКА. Хората вече започнаха да си ги поръчват, харесват им. А в Джесика и книгата ѝ направо са влюбени!
- Имаш ли спонсори за издаването на книгата?
- Един - „ТОФИ-НИК” ЕООД. Когато внучката ми София беше малка, на въпроса „Как се казваш, моето момиче?” отговаряше- Тофи. Ник е Николай, батко ѝ. Те са кръстници на фирмата ми. Която е и единственият спонсор на книгата. Засега... Никога обаче няма да откажа на никого, ако желае да се включи в спонсорирането... Напротив, ще му запаля свещ за здраве! Сериозно!
- Как и къде може да се закупи книгата? Ще я има ли по книжарниците?
- В момента я има в магазин ДЖЕСИ! Хората от страната пък си я поръчват на ФБ страницата ПРОСТО ДЖЕСИКА. На съобщение ми изпращат двете си имена, телефонен номер, град и адрес на офис на една куриерска фирма, с която съм сключил договор за куриерски услуги с тях. Книгата е с автограф от мен и с поставен специално изработен за случая печат със стилизирана лапичка на Джесика. Текат преговори и с няколко вериги книжарници. Там нещата може и да се проточат по субективни причини. Когато има напредък в преговорите, всеки, който е харесал страницата ПРОСТО ДЖЕСИКА, веднага ще научи.
- Не мога да подмина и темата „коронавирус”! Какво е мнението на Джесика за епидемията?
- Джесика тотално отказа да гледа и слуша новини! Забрани и на мен, и майка си! Майка ѝ обаче не спазва забраната, защото е влюбена в Генерала! Аз обаче не съм влюбен в него и спазвам препоръките ѝ! И се чувствам прекрасно! Джесика не вярва в епидемията, още по- малко пък в така наречената световна пандемия... Тя изгледа и изчете доста материали в нета и смята, че това е конспирация, замислена и реализирана в световен мащаб от шепа мултимилиардери, жадуващи за още пари, власт и нов световен ред! Да, има вирус. Да, умират хора. Но всичко е безкрайно преувеличено! Единствено с цел всяване на паника... А както знаете, очите на страха са големи. И хората, без да се замислят много-много, хвърлят дърва в огъня на паниката... И не осъзнават, че всъщност това е огънят на тяхната собствена клада. Но да приключим с темата, че няма да ни стигне вестника, ако продължим...
- Интересна гледна точка...Извинявай за тривиалния въпрос, но какви са ви бъдещите творчески планове с Джесика? Ще има ли друга книга?
- Да.
- Само толкова ли? Нещо повече?
- Да, ще има друга книга! Когато ѝ дойде времето... Така по- добре ли беше?
- Не, ама ти прощавам. Явно искаш да ни изненадаш... Благодаря ти за интервюто!
- Аз ти благодаря, Плами! И се пази! Особено на кръстовищата! И никога не гледай светофара. Гледай колите. Светофарът не може да те блъсне...
- Ще го имам предвид, благодаря! Все пак да попитам Джесика какво ще прави оттук нататък?
Джесика: - Как, какво? Каквото и досега ... аз ще лая всички, те пък ще ме мразят!
Сашо: - А мама и аз ще се извиняваме заради теб и ще се червим, тъй ли?
Джесика: - Не се сърди бе, тате. Такава съм си...Човещинка...
Тръгвам си и оставям Сашо и Джесика да проведат поредния възпитателен урок, може би затова как се носи маска, как се дезинфекцират лапички, как се поздравява по време на пандемия. А ние ще сме в очакване на следващата им книга.
Пламенка АНГЕЛОВА
Напиши коментар