0
В началото на юни в Русе гостува известната българска преводачка и поетеса Златна Костова. Тя се завърна в града на своята младост по две вълнуващи за нея причини. Първата – да отпразнува заедно със съучениците си от випуск 1975-та 50 години от завършването на Английската гимназия. Втората – дълбоко лична! – да разпръсне праха на покойния си съпруг във водите на Дунав… Преди година режисьорът Людмил Тодоров, с когото те са заедно още от ученици в Английската гимназия, си отиде от този свят. По време на гостуването на Златна в Русе, в негова памет се състоя прожекция на филма „Любовното лято на един льохман“ и представяне на книгата – „Посланичката“. За събитието в Художествена галерия дойдоха много техни съученици, приятели и почитатели.
Двете творби на Людмил Тодоров излизат от различни творчески епохи, но се пресичат в едно общо усещане за крехкостта на човешките отношения и цената на втория шанс. Книгата „Посланичката“ (2024) събира три новели – „Хроника на едно пропадане“, „Разговорът“ и „Посланичката“ – съвременни притчи, написани в характерния за автора стил, в който тъгата се преплита с хумор, а иронията с драматизъм. Читателят попада в лабиринта на човешките отношения, където няма прости отговори, а любовта – единственото възможно спасение – често идва закъсняла или променена.
Лентата „Любовното лято на един льохман“ (1990) разказва с деликатен хумор и човешка топлота за неочакваната любов, която се случва, когато най-малко я търсим – и точно затова ни променя. В духа на тогавашното време, Людмил Тодоров създава филм, който лавира между носталгията, социалните трансформации и личните тревоги на „малкия човек“. В лентата личи неговият неподражаем почерк: жив диалог, естествена актьорска игра и атмосфера, в която зрителят разпознава себе си. Две творби, разделени от десетилетия, но обединени от едно: вярата, че животът почти никога не дава втори шанс – но когато го даде, трябва да го хванеш с две ръце.
В Русенската художествена галерия, на прожекцията на филма "Любовното лято на един льохман", в памет на ресисьора Людмил Тодоров. Снимка: Briag.bg
Златна Костова е преводач с неподражаем стил и усет към нюанса. Завършила английската гимназия „Гео Милев“ в Русе и английска филология с преводачески профил в СУ „Св. Климент Охридски“, тя е човекът, благодарение на когото едни от най-емблематичните световни сериали като „Ало! Ало!“, „Приятели“ и „Женени с деца“ звучат естествено и живо на български език. Превела е над хиляда игрални филма за конкурси, фестивали и телевизионно излъчване, както и множество документални и серийни продукции. Нейният превод е стандарт за качество и точност, а почеркът ѝ – разпознаваем и уважаван. Златна Костова е и автор на стихотворения, разкази и импресии, включвани в български и международни сборници. Омъжена е за писателя, сценарист и режисьор Людмил Тодоров, с когото я свързват не само десетилетия съвместен живот, но и дълбока духовна и творческа близост. До миналата година, когато Людмил полита към звездите.
***
Съществуват срещи, в които миналото пулсира в пространството между думите, вибрира в гласа, проблясва в очите. Разговорът със Златна Костова е от този род. В него думите се подреждат с финес, с почит към езика и онова, което остава отвъд него – спомените, чувствата, отсъствията. Поводът да се срещнем е предстоящата прожекция на филма „Любовното лято на един льохман“, създаден от покойния ѝ съпруг Людмил Тодоров, за когото тя говори с нежна обич, с тиха гордост и дълбоко уважение, както и с представянето на неговата последна литературна творба -„Посланичката“. С това събитие градът – нейният и неговият – отново диша в ритъма на киното, литературата и дълбоката човешка чувствителност, която двамата са споделяли през целия си съвместен път.
- Г-жо Костова, Вие не сте родена в Русе, но считате себе си за дълбоко свързана с него. Разкажете ни повече за годините, прекарани край Дунава!
Аз съм родом от Попово – там мина детството ми, най-щастливото детство. Като сега си спомням зимата там и се питам – ще има ли отново такива зими, каквито помним? Ще има ли шейни, партинa? Ще знаят ли днешните деца какво е „къделя“, какво значат думи като „преда̀“, „хурка“? И ще разбират ли стихове като: „Къщички в снега се гушат и коминчетата пушат, сякаш баби са запрели пухкави къдели…“? Не го казвам с тъга за собствената си възраст – напротив. Не ме прави стара, а просто ми е мъчно за всичко онова, което си отива…
Когато бях в 7-ми клас, сестра ми вече учеше в Музикалната гимназия в Русе. Баща ми също се беше преместил в Русе и вече преподаваше музика в Института за детски учителки. След като ме приеха в Английската гимназия, майка ми се премести от гимназията в Попово в тукашното Спортно училище. Така цялото семейство се озова в Русе. Тук започна най-хубавият период от живота ми, поне що се отнася до приятелствата. Убедена съм, че именно в гимназията се създават онези приятелства, които остават за цял живот. Наскоро имахме среща на випуска – беше все едно никога не сме се разделяли. Много емоционално, със спомени, песни, танци – преживяване, което дълго ще помня. Този период завърши с дипломирането ми в Английската гимназия. Там срещнах и съпруга си Людмил Тодоров – среща, която прерасна в любов, в брак, в семейство. До миналата година, когато той си отиде. Така че Русе заема много специално място в сърцето ми – ако Попово е детството ми, то Русе е приятелството, първата любов, училището, семейството.
- Как се запознахте с Людмил?
И двамата бяхме ученици в Английската гимназия, аз един випуск след него. Училището ни и тогава се казваше „Гео Милев“ и по случай патронния му празник и 24 май винаги се организираха рецитали, в които аз участвах редовно. По време на един такъв рецитал, докато си казвах думичките и гледах учителката по литература как ще реагира, ще ме поправи ли, или ще ме похвали, изведнъж чух един дълбок, топъл глас да рецитира: „От Солун тръгват двамата светци…“ . И до днес помня думите. Погледнах откъде идва този прекрасен глас и го видях – чернокос, с черни очи, мъжествен, с издялано лице, макар да беше момче на 14-15 години. Изключително красив. И край. Потънах. Това беше Людмил!
Когато вече си отиваше, той ми каза нещо, което никога няма да забравя:
„Златне, през последните 10 – 15 години всеки ден благодаря за теб. Благодаря, че имахме такъв хубав живот и че в него ми се случи ти.“
Ще споделя и нещо много интимно, което почти на никого не съм казвала. Когато Людмил беше вече в болница, имахме само един ден – дори не беше пълен – в който по някакво чудо болките му бяха овладени. Прегръщахме се, целувахме се, смяхме се, плакахме. Спомняхме си. Без да го изричаме, и двамата знаехме, че това е нашето сбогуване. В един момент той ми каза да взема банковата му карта, която повече няма да му трябва, вече беше напълно обездвижен. В нея имаше малко пари, взех я повече като спомен. Попитах го за ПИН кода. И той каза: 3101.
В първия миг не реагирах, но после – аз съм тази, която у нас помни датите – се сетих: това беше денят на първата ни целувка: 31 януари. Беше след тържеството за патронния празник. Той тръгна да ме изпраща, седнахме в Парка на възрожденците, говорихме си… и тогава беше първата ни целувка. Людмил, който не помнеше дати, не помнеше имена, не помнеше случки… беше запомнил това.
- На срещата с неговите почитатели и приятели в Русе ще представите книгата му „Посланичката“ и филма му „Любовното лято на един льохман“. Какво означава тази среща за вас?
Тази среща означава страшно много за мен. Първо, защото се случва на 11 юни – деня, в който преди години започнаха снимките на същия този филм. Второ, защото книгата, която ще представя заедно с прожекцията – „Посланичката“ – съдържа много снимки, спомени, разкази от актьорите във филма. Тя просто тежи от любов. И разбира се, вълнувам се ужасно – ще дойдат хора, които познават Людмил, които са му се възхищавали и го обичат, но и такива, които тепърва го откриват.
За съжаление – и това не е само български феномен – много талантливи хора биват откривани едва след смъртта им. Моите приятели купуват книгите му и ги подаряват на свои приятели - „Посланичката“ и „Книга с четири нереализирани сценария“, които бяха публикувани от бургаското издателство „Знаци“, след като Людмил си отиде. Техните приятели прочитат тези книги и казват: „Дай ми още нещо от Людмил Тодоров.“ А той – той беше тих творец. Не се афишираше, не вдигаше шум около себе си, не парадираше с таланта си. Вглъбен, скромен. Който го открие – добре дошъл. И затова сега някои хора го откриват за пръв път, търсят книгите му, ровят по библиотеките, по книжарниците.
- Какъв разказвач беше Людмил Тодоров? Има ли послание в неговото творчество, което звучи особено силно днес?
Людмил беше изключителен разказвач. Човек на тънкото, детайлно наблюдение. В творчеството му – както в литературата, така и в киното – фикцията е по-малка част. По-голямата идва от наблюдението. Затова героите му са толкова истински. Читателите и зрителите неминуемо се припознават – в епизод, в реплика, в отрязък от живота, разказан с точност и съчувствие.
Във филмите му героите не играят – те дишат. Разпознаваме ги – със същите съмнения, страхове, глупости, човешки слабости и малки победи. Диалозите му са толкова автентични, че няма нито едно изречение, за което да си кажеш: „Кой говори така?“. Фалш няма. Това е сила, която остава – и днес, и занапред.
- След загубата на съпруга Ви промениха ли се начинът, по който четете и пишете, тишината, която чувате?
Най-напред се промени животът. Ходех известно време при една психоложка, която ми каза нещо просто, но важно: „Сега трябва да правиш само неща, които ти носят удоволствие. Ти вече си тръгнала по нов път.“
Да, така го усетих. Започнах да чета по-бързо, да препрочитам неговите книги. Започнах да редактирам ръкописите, които чакаха да излязат, включително четирите нереализирани сценария, които открихме в компютъра му.
Започнах да превеждам повече пиеси, което всъщност правя от 20 години. И открих нещо, което винаги съм знаела, но сега го видях по-силно – колко много беше обичан Людмил от актьорите си. Те му вярваха. Той умееше да вижда потенциала в тях и им даваше първите летящи роли.
Помислете само – Мариус Куркински, Александър Морфов, Христо Мутафчиев, Стефан Вълдобрев, Александра Сърчаджиева, Елен Колева, Деян Донков, Валери Йорданов, Чочо Попйорданов, Христо Шопов, Емил Котев... Толкова от тях направиха най-силните си роли при него.
- Казват за Вас, че сте преводач с мисия. Как бихте я описали тази мисия днес – в ерата на машинния превод?
Ако мисията ми е да се боря с изкуствения интелект, тя е изгубена. Все по-често виждам преводи, които очевидно са правени от машини. И ми е болно – не заради технологиите, а защото някой, който няма призвание, не е положил дори усилието да изглади текста. Изкуственият интелект не може да създаде парче изкуство. Преводът не е само пренасяне на смисъл. Това е изкуство, което изисква интуиция, езиков усет, въображение. Това машината не го може.
- Вярвате ли в тезата, че добрият превод е този, който не се усеща?
Да, вярвам дълбоко. Извстният журналист Петко Бочаров, който също беше страхотен преводач, казваше: „Ако започнеш да се съмняваш, значи преводачът не си е свършил работата.“ Да, добрият превод не си личи и никой не знае какъв огромен труд стои зад него. Добрият преводач може да направи шедьовър от обикновен текст. И обратното – да съсипе шедьовър.
Превеждам пиеси вече 20 години. Болно ми е, че няма награда за превод на пиеси. А 90% от представленията в театрите са преводни и само 10% са българска драматургия. А режисьорът не може дори да прочете чужда пиеса, ако няма преводач, не би могъл да реши дали да я включи в репертоарния план, дали ще му свърши работа… Има награда за българска драматургия, има награда за дублаж – „Златен глас“, има награди за всичко, но няма награда за превод. А преводачът е първият в създаването на спектакъла – и е най-често пренебрегнатият.
- Къде усъвършенствахте така добре английския си?
Основите положих в Английската гимназия – имахме страхотни преподаватели. Но истински се задълбочих в Софийския университет, докато следвах английска филология, преводачески профил. Тогава започнах да се занимавам сериозно с преводи.
- Какво хората не знаят за труда на преводача?
Че това е много трудна и изискваща работа. И че трябва да познаваш особоено добре и езика, на който превеждаш – в моя случай българския.
При дублажа, например, фразата трябва да е точно толкова дълга, колкото оригиналната. Ако е по-дълга, текстът отдолу „прелива“ – чува се нещо, което вече не се изговаря. Точността е всичко – и зависи от преводача. Това значи безброй пъти пускане, спиране на записа, редактиране, преобразуване на фразата... докато всичко легне, както трябва.
- Хората ви познават най-вече като преводач на култовия комедиен сериал „Ало! Ало!“. Какво е усещането да сте част от този проект, как ви хрумна фразата „Добрютро“?
„Актьорът, който изигра Officer Crabtree – Артур Бостром, и който след сериала издаде книга за Франция и Англия, ме помоли да напиша кратка анотация за „Ало! Ало!“ в България. За задната корица на книгата му аз написах:
„Радвам се, че аз родих фразата „Добрютро“ за България, че създадох речевата характеристика на Officer Crabtree. Никога не съм вярвала, че толкова много хора ще се поздравяват с фраза, измислена от мен.“
И той публикува моя текст – на български и английски, с моя снимка, и ми изпрати книгата си „Добрютро, Франция!“ с лично посвещение. Този актьор беше изключително щастлив – не вярваше, че това е преводимо. Много мои приятели, които бяха учили в чужбина, се връщаха и ми казваха: „Гледахме „Ало! Ало!“ навън и си казвахме колко жалко, че този сериал едва ли някога ще влезе в България. А после се връщаме и откриваме, че сериалът не само тече по телевизията, а и преводът е прекрасен и ти си преводачът!“
Никога не сме се надявали, че сериалът ще има такъв отзвук у нас. За мен „Ало! Ало!“ е истинска гордост. Преводът беше много труден, процесът – тежък, но мисията беше изпълнена успешно. Спомням си как веднъж пътувах в такси, телефонът на шофьора звънна и той отговори на някого: „Добрютро!“. Усмихнах се - той естествено не разбра защо – че тази фраза вече се използваше масово, както и други знакови фрази от сериала. Горда съм с този превод.
- Има разлика между кино превода и литературния превод. Кой ви е по-близък?
По-близък ми е кино преводът. Но най-близък ми е преводът на пиеси – той е междинен, между киното и литературата. В литературния превод има най-малко ограничения. В пиесата има малко повече, но са по-малко, отколкото в киното. Важно е да се спазват тези ограничения, защото в една пиеса темпоритъмът е от особено значение заради действието. Ако преводачът го наруши, цялото усещане за пиесата се разпада. Затова винаги се стремя към ритъма на оригинала. Пиесата трябва да запази същия нерв. Иначе тя вече не е същата.
- А синът Ви с какво се занимава, наследил ли е от Вас и баща си този усет към езика и думите?
Матей се роди, докато още бяхме студенти. Има дълбок интерес към езика, говори правилно, пише чудесно и е отличен преводач. Изведнъж ме надскочи. За съжаление превежда рядко – работи друго. Изкуството му тръгна в различна посока – изработва кожени аксесоари на ръка и това му носи голяма радост. Завърши история на изкуствата, после английска филология. Ние с баща му винаги сме били много горди с него, особено след като видяхме как превежда. Аз и Матей заедно преведохме сборника с разкази на Людмил, като в началото се опасявахме, че много ще ни се меси. За наша голяма изненада, обаче, той нито веднъж не се намеси в процеса, а ни слушаше със зяпнала уста.
Много се радвам, че успяхме да направим това издание докато Людмил беше жив – като подарък за него. Книгата излезе в САЩ, от едно малко издателство, и със съдействието на наша близка приятелка, която беше и редактор на сборника. Людмил беше изключително щастлив с тази книга.
- Как запазвате уважението към думите в днешния свят?
Не мога да го изгубя. Думите са моите скъпоценни камъни. Обичам да си играя с тях,да ги търся, да ги мисля дълго, да ги изследвам. Да търся нюансите, синонимите, ритъма. Преди години, в едно интервю за списание „Паралели“ ме попитаха за десетте най-ценни неща в живота ми. На първо място поставих думите. И това не се е променило. Като директор „Международна дейност“ в БТА се занимавах с много писмена работа и ако получех писмо с някаква грешка, просто спирах да чета нататък. Не мога да уважавам неграмотен човек – писмено или говоримо.
Напиши коментар