0
/Интервюто е дадено специално за русенския вестник "Бряг", откъдето го публикуваме/
Петър Денчев е млад режисьор, който професионално се занимава с театър от 2010 г., когато завършва НАТФИЗ ”Кр. Сарафов”-София - „Режисура за драматичен театър”, в класа на проф. Здравко Митков. Две години след това, през декември 2012 г, в Русенския драматичен театър създава спектакъла „Медея” от Еврипид, Ануи и Драйер. Интригуващата интерпретация на тази творба стана повода в театралното ни общество да се заговори за появата на едно талантливо име в режисурата. Актрисата Мариана Крумова (Медея) получи номинация за главна роля на наградите на САБ „ИКАР” през 2013 г. Петър Денчев след това направи успешни постановки и в Народния театър ”Ив.Вазов”, в Сатиричния театър, в театрите на Стара Загора, Пазарджик. В момента е един от младите ни режисьори, на когото се възлагат много надежди в бъдеще.
Името на Петър Денчев нашумя и в литературните среди. Той е автор на проза и поезия. Негови книги в тези жанрове станаха носители на престижни литературни награди. През 2012 г. романът му „Тихото слънце” стана носител на награда за проза на Националния литературен конкурс ”Светлоструй” в Щръклево, Русенско.
В момента Петър Денчев отново гостува в Русенския театър: той поставя знаменитата комедия на Уилям Шекспир „Дванайсета нощ”. Премиерата ще бъде в първите дни на м. ноември. С него разговаряхме не само за конкретната му творческа изява, но и за състоянието на българския театър. Беше интересно да чуем разсъжденията на един млад творец в момент, когато ситуацията в българския театър е твърде сложна, динамична и творчески неспокойна.
- Г-н Денчев, как се чувства един млад режисьор в сегашната твърде сложна ситуация на българския театър?
- Благодаря за въпроса. Бих искал първо да разкрия мислите си относно цялостната картина, за да бъда правилно разбран. Настоящата ситуация е сложна поради две много сериозни тенденции. Първата е тенденциозното разрушаване на театралната инфраструктура, включително изчезването на определени театрални професии, съвместяването на длъжности, извеждането на оцеляването като основен проблем, но не и “съхраняването”. Паметта тук е твърде кратка – тенденции и събития от 90-те години вече са напълно непознати 15-ина години по-късно. Това сведе българския театър до почти самодейно ниво. Втората тенденция е затвореността на българското театрално образование, вредни внушения и мисли по отношение на присъствието в тази професия, както по-късно и в нейното практикуване. Голяма част от съсловието, особено театралните директори, не познават съвременния световен театър, нито европейските тенденции. Живеем в особен анахронизъм – постоянно се рестартира миналото, обръщаме се към него и не можем да крачим в днешния ден. Амбициите не надхвърлят утрешния ден, не надхвърлят идеята за някакво тихо съществуване, в което не се шуми особено. Това е страх от живота и всякакви оправдания за липса на финанси в тази ситуация са несъстоятелни, защото причината в отказа от планиране и задълбочено мислене от страна на Министерство на културата са явни. Отказът от дълбочина е повсеместен, той не е само в театъра. Човешкият живот е сложен и простите отговори са отказ от състоятелност. И накрая по същество – не се чувствам комфортно. Ако наистина има воля за съхраняване на сценичните изкуства, трябва за тях да се мисли за територия, в която работят висококвалифицирани професионалисти.
- Кое е водещото при определяне избора Ви за поставяне на една пиеса – проблемът й, привличане на зрителски интерес, или повода да изнамерите нови изразни средства в театъра?
- Обикновено се интересувам интуитивно какво ще открия в един текст като своя тема, за да мога да извадя за себе си достатъчно голяма провокация. Сценичната реализация на едно произведение винаги е проблематична, тя открива бездни, води до конфронтации със себе си. Но правилно сте забелязали, че търсенето на изразни средства, за да преживеем с екипа историята, е един от движещите елементи.
- За втори път правите постановка в Русенския театър – с какво Ви привлича този театър и неговата трупа?
- На първо място харесвам историята на театъра, на второ място града. На трето място смятам, че трупата има потенциал, защото в нея има смесени различни поколения. Харесва ми възможността да работя уединено далеч от “театралния център” на страната, да се вклиня в обстановката и да се опитам да преживея представлението с хората, с които работя.
- „12-а нощ” – великолепна комедия на Шекспир. Какви мисли и емоции върху зрителя целите да предизвика Вашият прочит?
- Обикновено не си поставям толкова непосредствени цели към зрителите, защото изкуството преди всичко е територия на несигурността, на неспокойството. Занимава ме темата за любовта и любовното бленуване, за търсенето на реализация на този копнеж, неговите трансформации и маскарадността на тази движеща човешка сила. В днешния ден твърде малко се занимаваме със същностни неща. Любовта е едно от тях, търся начин за смислена трансмисия на тази тема от сцената.
- Какви пътища ще определят успеха на българския театър в бъдещето?
-На първо място изоставянето на порочната мисъл за пазар – пазарът е територия, в която някои български артисти успяват наистина добре. Те не се нуждаят от подкрепа, нито от субсидиране. Но мисля, че това няма място в държавния театър, защото българската държава, ако смята себе си за състоятелна и има амбициите да бъде модерна и адекватна, трябва да осигури на своите граждани модерна култура, която да ги предизвика към критичност, към неспокойствие, към развитие на духа и неговото оцеляване. Това е свързано и с трайна промяна на манталитета на добруване. Мисля, че е време за национални приоритети в областта на изкуствата и образованието, защото обществото ни е стигнало до критичната точка на компетентност и на информираност. Изборите пред нас не са много – или да влезем в това състояние на “оварваряване”, когато не различаваме добро от лошо, или да продължим по сложния път, който не предлага прости отговори.
Разговора води Крум ГЕРГИЦОВ
Напиши коментар