0
Пламен КАЛИНОВ
На опера, като на опера, но този път, на 57-ото издание на „Мартенски музикални дни” оперната изненада се случи точно по средата на фестивалната програма и се оказа своеобразен и запомнящ се „вододел” от страсти и емоция, които участниците в знаменитото представление „Кавалерът на розата” от Рихард Щраус подариха на русенци и на гостите на града.
Задължително е най-напред да кажа, че действието (по либретото) се отнася за 18-и век, в епохата на Мария Терезия, но самата опера е писана от Щраус в началото на 20-и век, в навечерието на разтърсващи Стария континент събития и в горчивото време, когато се е предусещало приближаването на Първата световна война. В този смисъл партитурите на Щраус са едно носталгично връщане към светлите години на „добрата и миролюбива Европа”.
„В съвременността има повече минало, отколкото се предполага” - пише либретистът Хуго фон Хофманстал, което, според режисьора Вера Немирова, обяснява нотката здравословна меланхолия в това произведение.
Именно от меланхолията, но със съвременни препратки потегля, може би (това е лично усещане!), модерният прочит на драматургичния и музикалния текст в операта „Кавалерът на розата”, за да извиси зрителя до иначе ненатрапчиво познати и повторяеми във времето и пространството етични и морални въпроси, чиито отговори търси всяко поколение.
Всъщност, „Кавалерът на розата” в Русе бе ярка комедийна игра, подчинена на текст, в който се преплитат недоразумения и заблуди, за да кристализират в тази амалгама щастливите обстоятелства по осъществяването на една внезапна, но много истинска любов. Нищо непознато в сюжета на т.нар. „комедийно изобличителни преструвки” на главния, или на няколко главни герои в повествованието. Силата и акцентът в „Кавалерът на розата” бяха осъвременени и поставени в руслото на 21-ви век чрез модерно, стегнато, но стриктно придържане към оригинала на операта, и най-вече към особеностите на специфичното „виенско произношение”, почти „заоблен”, австрийско- немски напевен диалект, преведен сполучливо и на субтитрите в залата.
Както каза на предварителния брифинг преди премиерата Вера Немирова: „Русенската оперна трупа е единствената в България, която е способна да понесе „отговорностите” на подобно гигантско - като персонажи и присъствие - представление, в което дори и второстепенните партии и появи на сцената са от значение за цялостния ритъм на постановката”.
Мисля, дори съм 200 процента сигурен, че нашият състав издържа успешно поредния си европейски и световен тест, а за синхрона и мотивацията в трупата, освен на Вера Немирова, трябва да благодарим и на Маестро Найден Тодоров. Неговото дирижиране винаги е носило в себе си ярка виенска стилистика и прецизност, така характерни и за почерка на русенските музиканти, с които години наред нашият оркестър, под ръководството на Найден Тодоров, е печелил десетки награди и признания, и е осъществил неизброими турнета по Стара, но вече модерна Европа. Оркестърът беше в „Десетката на Десетката” и показа най-доброто, на което е способен в тази незабравима вечер.
Втората българска Маршалка в историята на родния прочит на „Кавалерът на розата” (първото и единствено представление в България е през 1962 г.) - Мария Цветкова, беше блестящо подредена и вглъбена в драмата на своята героиня. Адмирации за Мария, чийто талант буквално „ескалира” във възходяща градация през последните години на оперната сцена. Дори ми се струва, че в „Кавалерът на розата” чрез Мария Цветкова българското оперно изкуство реализира една от най-сполучливите Маршалки не само у нас, но и в Европа.
Немските гости-солисти Мари Луизе Дресен (Октавиан) и Франк ван Хове (барон Окс) водеха с огромна тяга целия състав и демонстрираха високата класа на немската оперна школа - чисти и кристално изпети партитури, много енергия и професионализъм на максимална скорост, в три действия, с типично немската безпощадност, когато трябва да се извлича най-доброто от гласовете на изпълнителите. Не знам как издържат, очевидно това е професионално качество, но изключително сложната и като музициране, и като гласови характеристики опера, явно ги зареждаше по необясним начин с неизчерпаема енергия, която се предаваше и на публиката в залата. Не мога да пропусна фамозната и обаятелна азиатка Лини Гонг (Софи), изпяла страхотно своята част от операта, за да се окаже достойна дъщеря на Господин фон Фининал - нашият Александър Крунев, като и двамата партнираха на останалите с вещина и всеотдайност, заслужаващи най-висока оценка и адмирации.
Блестящо е направена сценичната адаптация от Виолета Радкова по оригиналната версия, а също така впечатляват и костюмите на Том Муш от Националния германски театър във Ваймар. И едно огромно „Благодарско!” за цветната феерия и перфектно изработените български костюми в ателието на Първолета Чавдарова-Летиция, консултант по костюмите. Нашата ненадмината дизайнерка подари на своите съграждани „експлозия” от красиви цветове и съчетания, които придадоха екзистенциална експлозивност и заредиха с много живот и вътрешна светлина представлението.
„Не забравяйте, че публиката би трябвало също да се смее! Да се смее, не да се усмихва и да се подсмихва” - съветва Рихард Щраус актьорите през 1911 г. Вера Немирова и целият състав, осъществил това представление, успяха да изпълнят точно и прецизно заръката на Щраус и да постигнат внушението на либретиста Хуго фон Хофмантал.
Останалото във вечерта на премиерата беше омайни страсти, копнежи и буря. И, разбира се, бурни аплодисменти и цветя от служебния министър на културата Рашко Младенов, от областния управител Стефко Бурджиев, от кмета на Русе Пламен Стоилов и от политически партии и обществени организации, които засвидетелстваха уважение към труда на почти 100-те (това е мое предположение!) участници в реализирането на „Кавалерът на розата”.
На излизане от Доходното, докато мисля какво все пак ще пиша за премиерата, си зададох въпроса: И все пак, изплъзва ли ни се онова, което искаме и заслужаваме да обичаме в краткия си живот? - имаше го в субтитрите, вероятно?!
Струва ми се, че в тази незабравима оперна вечер русенци уловиха парченце музикално щастие и любов към музикалния театър чрез една великолепна премиера. А видяното и чутото ми дава надежда, че може би ще имаме шанса да видим и второ представление на „Кавалерът на розата”, и още десетки други в България и в Европа, но, моля Ви, не се подсмихвайте, защото от мечтите до реалността понякога няма и милиметър разстояние. И това беше доказано с огромния успех на „розовия кавалер” (така наричат в професионалните среди произведението) на Дунавския бряг, на 57-ите „Мартенски музикални дни”.
Напиши коментар