0
64 превъртания на "партитурите" в Града на свободния дух!
Дунавската столица на България Русе - ще използвам това банално клише - отново е в „торнадото“ на класическата музика. Употребата на клишета е професионално „изкривяване“, но съм спокоен, защото и в приветствието на едно от официалните лица при откриването, същата словоформа- каква ужасна дума!- изръси и един от приветстващите височайши началници.
През фестивалните дни нашият град е място и на модерната пространственост. Не по-малко интересни са събитията от съпътстващата програма, осмислени или отричани през индивидуалностите на разнородната публика или вманиачената всеотдайност на преданите на концертите фенове. За проявите извън музиката ще споменем в отделно писание.
И тази година почитателите на класиката са рамо до рамо с търсачите на по-силни усещания от допира с проекти, преобръщащи представите и инвенциите ни за не(из)живяна реалност.
Такъв е Фестивалът в калейдоскопа на личното ми пристрастяване към всяка русенска пролет, когато в битността ми на един от многото обитатели на брега на Дунав у мен настъпва особено вътрешно движение – завладява ме усещането, че съм върху вулкан от ноти, партитури, брифинги/пресконференции, снимки с познати и непознати музиканти и гости, звукови впечатления и словесни емоции, за които ми се иска някак да нямат свършек…
В началото бе Русенската филхармония. И какво начало само!
Маестро Найден Тодоров отново бе в свои русенски води, като за втори път дирижираше встъпителния, основополагащ фундамент на форума. Откривал съм фестивала преди 19 години, сподели на брифинга маестро Тодоров. А аз помня и до днес първото си интервю с него. В разговора тогава, в едно русенско кафене до операта, докато Найден Тодоров беше начело на оперно-музикалния ни театър, маестрото сподели, че музиката, освен всичко останало, е и 100 процента математика. И че в тази „математика“ е важно паузите също да имат стойност, дори по-съществена от дирижираните и изсвирени до съвършенство ноти.
В първия концерт от фестивалната програма за 2025 г. солисти бяха британският руснак Александър Ситковецки и румънеца Андрей Йоница. А диригентът, с присъщите му пловдивско-виенска взискателност и темперамент на диригентския пулт, „изкова“ със солистите красив и запомнящ се концерт за цигулка, виолончело и оркестър от Йоханес Брамс. Тук в по-едри щрихи - важно е да го спомена, защото не бива да се пропуска - ще ви уведомя, че дарованието на цигуларя Ситковецки е забелязано още в детството му от Йехуди Мену̀хин – гуруто на цигулковия майсторлък на ХХ век. Този вундеркинд, наричан „детето-чудо“, е оценил таланта на Ситковецки в „боравенето“ с цигулката, за да го забележат и усъвършенстват по-късно педагозите в музикалното училище „Йехуди Мену̀хин“ на Албиона, откъдето тръгва бляскавата кариера на руснака. Андрей Йоница също, много или малко, е човек на британците. Музикалните критици на острова го титулуват с определението „ виолончелистът - нова генерация“…Беше наистина забележителен концерт, имам и актуално интервю с маестро Тодоров, но този разговор ще четете в следващи вестникарски страници.
Второто разгръщане в „събитийната партитура“ на ММД’2025
е концертът на формацията „Ситковецки трио“ – Алекс Ситковецки, цигулка; Исак Андерс, виолончело; Ву Чиен, пиано и андалусецът Пабло Бараган, който дойде на пресконференцията със своя кларнет/clarinette. Преди обаче да го чуем в концертното изпълнение, този кларнет беше главен герой на финала на пресконференцията. Помолен от мен да изсвири няколко музикални фрази от родната си Андалусѝя, Пабло прие предизвикателството, а журналистите, както обичаше да казва покойният професор Юлиан Вучков, мир на праха му, гледахме и не вярвахме на…ушите си! Това, апропо, може да бъде включено в 100-и амнайсетте все първи от най-първите неща, случили се някога във вселената единствено и само в Русе! Не знам как ми хрумна да предизвикам Пабло, но си признавам, че той изсвири с голям кеф няколко музикални „строфи“ с онази лекота и финес, в които „бушуват“ андалуските ветрища от детство му и кармичните пулсации на Иберийския полуостров, които после бяха „разгърнати“ и „преосмислени“ до неузнаваемост в Рапсодия за кларнет и пиано на Дебюси и квартет за кларнет и клавирно трио от Паул Хиндемит. И още едно признание на човек от „бандата Ситковецки“ - на фамозната азиатка Ву Чиен. Понеже не знаех какво музикално да я попитам, и зададох лаишкия въпрос- кой роял е № 1 в почти двете ѝ декади концертиране по света: Steinway; Yamaha или Bösendorfer. Американското grande piano е най-трудният, но най-благодатен инструмент- докопаш ли се до „душата“ му, той ти дава всичко от себе си, каза Ву.
Гладиатор и роял
– сравнението ми хрумна след концерта на Кай Шумахер, добър приятел и стар познайник на публиката на „Мартенски музикални дни“. Това беше не просто концерт, а „битка“ между времето, темпото в петолинията и стремежа на изпълнителя да победи, докато „издевателства“ над рояла с нежността на хирург, за да „изтръгне“ от голямото пиано звуци на …електронен синтезатор. Причудлив концерт на Шумахер – не го бъркайте с другата легенда Шумахер/Пилето от „Формула 1“. Скоростта на МАХ като че ли обединяваше по особен начин еднофамилните германци. Поне това е индивидуалното ми усещане.
Клавирният ураган на нашия гост - той сякаш свиреше не с две, а с четири ръце - извиси публиката до възбог в редуващи се лирични пасажи, много напомнящи cover-и от класически произведения, последвани от неистова или параноично накъсана ритмика. Опитах се да броя „електронните“ импулси на повторенията, изтръгнати от струните на рояла, но беше невъзможна задача. Просто се оставих на усещането за летене и пропадане едновременно в спираловидната постройка на този наистина страховит, според личното ми мнение концерт. В залата бяха дошли по-скоро експериментатори-фенове, отколкото търсачи на силни усещания. Салонът бе необичайно рехав, но това в никакъв случай не обезценява „изповедта“ на рижавия исполин Шумахер .
На изпроводяк ще споделя нещо, което германецът довери на журналистите преди концерта: „ Първото ми идване в Русе е през 2008 или 2009 година, още като студент. Това е четвъртото ми участие на този р а з к р е п о с т е н и м о д е р е н фестивал. И всичко е благодарение на директорката му Ива Чавдарова, с която сме приятели, а така усещам и русенската публика – свързва ни здраво приятелство“. Не беше куртоазия, беше признание, по германски обрано и в същото време задължаващо.
Вместо заключение от първата седмица на фестивала
64 години са сериозна възраст за тази наистина култова културна проява в Русе. И през 2025-та „Мартенски музикални дни“ посрещнаха гостоприемно, със сръчността на добър и търпелив магьосник своите гости. Имаме дори и запомнящи се природни феномени - необичайно топла вечер при откриването и внезапен сняг в началото на отминаващата седмица. Ще прибавя и „виенските“ тертипи на Малката Виена - липсваше само тортата „Гараш“, епохално откритие в иначе симпатичния русчуклийски македонизъм. Долавят се, разбира се, и разочарования, и балкански страсти - на талази !!! – като прииждащия, но някак възсух за пролетта Дунав, както и възторжени, и критикарски постове в социалните мрежи, и в премерена доза фестивални клюки. И над всичкото туй глумене и обяснимо вълнение - Нейно величество Музиката! А предстоят още интересни концерти, премиери, изложби, рецитали. В туй музикално изобилие имам честта да пребивавам, да се забавлявам и вълнувам. И, да ви призная с известна гордост, не задрямах нито веднъж по време на концерт, както го правех някога като войник в школата за бронетранспортьори на русенската ул. „Солун“, откъдето под строй ни водеха, преди 1000 години май беше!- на този и тогава уютен, и съвсем млад и все тъй магнетичен, като прегръдката на красива русенка, фестивал.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Напиши коментар