0
Кристиана Ценкова е родена в Русе. Завършва НАТФИЗ в класа на Ивайло Христов, играла е в Младежкия театър, в Театъра на Българската армия в София, в Габрово и в Русе. Има реализирани роли в над 30 спектакъла – „Лунните деца“, „Криворазбраната цивилизация“, „Помощ, жена ми е луда“, „Откраднати разкази“, „Момо“, „Жана Д Арк“, „Хоро“, „Хамлет“, „Скъперникът“, „Боряна“ и др. Омъжена е за голямата си детска любов и има един син.
Радвам се, че днес ще разговарям с една млада, обаятелна и изключително талантлива актриса, което е в съзвучие с женския месец март. А тя ме репликира през смях, че вече наближава христова възраст. „Така се случва, че ме разпределят да играя все млади булки – значи, все още влизам в тази категория, макар винаги да съм изпитвала интерес към по-зрелите жени, с трудни характери, по-чепати, тези, които са с повече биография. Но явно ще почакам за тях още малко. Просто така ми тръгна още отначало. Вече не знам колко булчински рокли облякох“, споделя Кристияна. Съвсем скоро беше премиерата на българската класика „Боряна“ и тя изигра ролята си блестящо. А това е достатъчно основание за разговор с една от най-търсените млади актриси в Драматичен театър „Сава Огнянов“
- Криси, между толкова празници през март - Баба Марта, Трети март и Осми март, как се чувстваш на фона на случващото се в Украйна?
- Аз съм доста емоционална, много често реагирам със сърцето, а не с ума си. Случващото се просто ни къса сърцата. Непрекъснато следя семейства, които влизат в България. Групите във фейсбук гъмжат от българи, които искат да помогнат. Това ми връща вярата и надеждата, че каквото и да става, човещината не се е изгубила в нас и сме готови да помогнем. На фона на 3 март дори това ми е достатъчно, че мислим за ближния и сме готови да му помогнем, а 8 март също ми вдъхва надежда, защото аз винаги съм се интересувала от жената, правата й, равнопоставеността й. Слава богу живея във време, в което благодарение на велики жени в миналото имам право да работя това, което искам, да бъда тази, която искам, нещо, което се опитах да пресъздам и в образа на Боряна. За мен това може да бъде образът на една млада, съвременна жена, която знае какво иска и го гони с всички възможни средства, но средства на доброто. Радвам се, че жените са в позиция да могат да помагат.
- Защо се върна в Русе? Началото ти като актриса започва много силно – получаваш „Икар“ за дебют в пиесата „Откраднати разкази“ на Доналд Маргулис, работиш с едни прекрасни режисьори като Красимир Спасов и с голямата Меглена Караламбова. И в един момент – рязък завой.
- Целият ни клас в НАТФИЗ знаеше, че искам да се върна в Русе да работя. Професорът ми Ивайло Христов знаеше, че искам да се върна тук. Така тръгна пътят ми, че се чувствам много свързана с Русенския театър. Първите ми учители в театъра бяха от този театър, страшно обичам актьорите, които първи са ме научили на „а бе-то“ в театъра. Първите ми години, формирали ме като личност, прекарах вътре в русенския театър, сблъсквайки се през призмата на тийнейджърка тогава, с проблемите, които актьорите изпитват. Винаги съм искала да се върна със съмишленици и да творим, да мога по някакъв начин да съм съпричастна и да допринеса за развитието на театъра в Русе. И не само за държавния театър, говоря за изкуството като цяло в Русе да бъда полезна. Смятам, че има достатъчно млади хора, които споделят каузата ми. Връщайки се тук , намерих хора, които ме карат да вярвам, че всичко наистина е възможно. Усещам как младата вълна в Русе се събужда и много се радвам, че мога да бъда част от това. Ако желая мога да продължа да работя по проекти и в София, но сега това не ми е приоритет, защото имам малко дете и много неща, които в момента се случват тук, в Русе. Чувствам принадлежност към Русе и Русенския театър.
Ценкова в сцена заедно с актрисата Меглена Караламбова
- Не си ли мислила, че в София ще имаш друга кариера, повече възможности – театрални и филмови?
- Честно казано, това, до което се докоснах в София, ми беше достатъчно да предпочета друг път на развитие. Мисля, че все още съществуват бариери между София и останалите градове. Киноиндустрията е един затворен кръг и трудно се влиза там. Имала съм различни възможности да остана в София. но не са били предложения, които да си струват, без да звучи самонадеяно, напротив. Имала съм възможности, възползвала съм се, но в един момент взех решение, че е време да се върна. Така се стекоха обстоятелствата, че много исках да работя в Габрово с Петринел Гочев и взех решението да отида в Габрово. После се върнах в Русе с чувството, че тук мога да бъда по-полезна с таланта и ентусиазма си.
- Приемаш ли се като звезда?
- О, не, в никакъв случай! В нашия театър има такъв ранг актьори, за мен са много високо ниво. Това са моите учители, които съм гледала с такова благоговение, че само да бъда с тях на една сцена ми е достатъчно.
- Имаш изяви и извън театъра в „Блок 14“, където предполагам никой не ви налага рамки, както е в театъра.
- Моята най-голяма мечта всъщност беше сбъдната от колежката Евгения Явашева, която ме приюти в нейното сдружение. Завършвайки първия клас на Ивайло Христов, ние започнахме заедно да реализираме няколко независими проекта. За съжаление, всеки едни от нас тръгна по пътя си и не можахме да продължим работата си заедно, но това беше най-голямата ми мечта да вляза в екип съмишленици, които да имат собствено място, което всъщност се случи благодарение на Община Русе. Сдружение „Блок 14“ получи своето място за Център по култура и изкуство в къщата на Панайот Хитов. На мен това ми дава огромна надежда и възможност. Възможност да каним режисьори, с които искаме да работим, да събираме общност от хора, които се интересуват от всякакъв вид изкуство, да обменят идеи. Така че това е едно от най-важните събития, които са ми се случили, след като се върнах в Русе. Нещото, пред което сега сме изправени, е, че едно такова място има нужда от помощ, за да просъществува. Надяваме се, че русенци ще припознаят нашата кауза като своя. Децата ни имат нужда от достъп до изкуството във всичките му форми, да имат среда, в която да могат да творят свободно. Един такъв център се самоиздържа, но винаги има нужда от помощ. Битовите сметки, билети няма, а всеки дарява каквото пожелае
„Сезонът на кукувиците“ беше първият театрален проект, който се случи в къщата, с който кандидатствах аз от името на сдружението с помощта на Евгения Явашева и моята колежка от народния театър Ева Данаилова. Тъй като и двете сме големи фенки (впоследствие и Жени се запали) на творчеството на Елин Рахнев, решихме да направим спектакъл по негови произведения. Проектът бе одобрен от Община Русе, подкрепен от Регионалния музей и премиерата му беше там. Сега успешно се играе в Къщата и „кукувиците“ вече са в своя дом. Там се чувстваме уникално.. Сцената е малка, но толкова уютна – абсолютно черна кутия, оборудвана със завеса, може да приютява камерни спектакли. На 21 февруари го изиграхме за пръв път, къщата се изпълни с 40 розови стола, на които седнаха нашите първи гости на театрален спектакъл. На 28 март сме в очакване да дойде и самият Елин Рахнев, и Жоро от „Остава“, който ни предостави музиката. Посвещаваме го на Международния ден на театъра. Публиката е много наблизо, следим реакциите, получава се страхотен диалог. Идвайки в Къщата ти не получаваш само спектакъл, това е цяло изживяване, оставаш после, пиеш една чаша вино, запознаваш се с целия екип, получават се страхотни дискусии и жажда за следваща среща.
- Мечтани роли?
- Албена винаги ми е била много мечтана роля заради спектакъла на Пламен Панев, когато още бях в Русенската студия. “Фламбе“ на Ханох Леви на Сашо Беровски го гледахме 15 пъти, а „Албена “ сме гледали цели 18 пъти. Знаех наизуст цялата пиеса и в момента са ми пред очите Любо с огромно кълбо червена прежда, Силвето Терзиева, Кадир като прекрасен Иван Сенебирски. За мен беше събитие тогава. Гледах, седях и си мечтаех някога да изиграя Албена, която после на три пъти ми се размина. Пред 2012 г. бях студентка в трети курс. Директор беше Рашко Младенов, когато режисьорът Сашо Беровски ме покани да играя в „Криворазбраната цивилизация“. Изиграхме я над 35 пъти за един сезон. Толкова много представления имах – студентка, която играе на хонорар, едва се вясвах на лекции в НАТФИЗ.
- Имаш ли идеи и бъдещи планове за нещо различно?
- Много пъти сме говорили с Петринел Гочев, който вярва, че бъдещето на театъра е в читалищата. Там в повечето случаи чакат поредната театрална трупа да дойде. Той вярва, че любителските състави ще се възродят и аз напълно го подкрепям. Защото в моето детство летата ми минаха в читалището на село при баба. Леля Гицка събираше 30-40 деца и знаехме, че сме на репетиции и после 2-3 пъти ще има такива празници, за които се готвим. Това поддържаше у нас онова особено чувство на принадлежност, учеше ни на отговорност, на любов към народната песен, народния танц и към изкуството изобщо. Това е един от бъдещите ми планове, нещо, с което аз бих искала да се занимавам на по-зрели години. Просто съм си мечтала да бъда на мястото на леля Гицка.
Актрисата със своето семейство
- Първият ти спомен като актриса и първата ти награда?
- Бях на 6 години, когато получих първата си награда в конкурса „Червената шапчица“. Когато ми връчваха статуетката (дело на скулптура Георги Радулов) помня, казаха: „наградата печели колежката Кристиана Ценкова“. Огромна емоция беше – първата носителка в първото издание на конкурса. Артистът, който ме е оценил и ми връчи статуетката, тогава не знаех кой е. (Криси се разплаква) Много по-късно на едно представление „Привързаният балон“ на Радичков в главната роля беше Николай Ангелов – Микей. Аз взех автограф от него и изключително щастлива се похвалих вкъщи. Баба тогава ми каза, че той ме е люлял на коленете си, защото е братовчед на дядо ми. Не можех да повярвам - този „огромен“ артист – мой роднина! Вече като актриса му се представих, а той ми каза, че аз продължавам театралната традиция в рода. Бронзовата статуетка, много тежка и много ценна за мен, стои наред с другите ми награди. Наричаха я „Малкият Оскар“.
- Как подхождаш към една роля? Особено когато не е съвременна, когато трябва да се прехвърлиш в една друга епоха, каквато е „Боряна“ и коя е ролята на русенска сцена, която ти носи творческо удовлетворение?
- Най-голямо удовлетворение ми носи Мичето от „Хоро“ на Антон Страшимиров. Ролята е построена така, че изразява много от вътрешните ми мисли, които имам възможността да предам на публиката и да бъда в диалог с тях. Беше най-интересна емоционалната работа върху ролята. „Хоро“ е писана във време, когато аз не съм живяла и режисьорът трябваше да създаде у нас емоционална памет, която винаги да заработва по правилния начин по време на спектакъл. И тогава ни сблъска с документални филми за Босна, за Сирия, неща, които аз не съм гледала и които буквално ме белязаха. Всеки път преди да изляза на сцената емоционалната ми памет е толкова силна, че виждам картини от филмите, и от това, което той ни е разказвал. Това ми е най-задълбочената работа, откакто съм в театъра. На второ място ще сложа Боряна, защото си я изстрадах, имах си своите възходи и падения, докато работех по нея и не ми беше лесно. За някои други актриси може да е лесна роля, за мен не беше така, защото беше много далеч от мен, а и тя е всичко, което аз не съм. В последствие аз я доближих до себе си – това е моят начин на работа. Винаги да е през моята емоционална призма. А тя наистина се различава с един оптимизъм, който аз не притежавам, и се наложи да се поуча от него. Най-важното, което исках да извадя от нея е, тя да не изглежда като мит, а като живо съвременно момиче и в него младите момичета да се припознаят. Важно е, когато се работи върху такъв образ, да го направиш съвременен, да бъде от плът и кръв.
- Игра и в няколко комедии...
- Срещата ми с Мишо Билалов в „Двама почти голи мъже“ беше много полезна. Той има много дълбок поглед към френската драматургия, особено френската комедия, булевардната комедия и това ми донесе позитиви. Теди Москов беше мечта, която ми се сбъдна. После влязох в още един негов спектакъл – най-добрата комедия на Русенския театър – „Редки тъпанари“. Това е съвсем различен стил на работа, на метода на импровизацията, доближава се до работата ми с Веселка Кунчева и Петронел Гочев, което на мен много ми харесва. Теди е вселена, всички знаят, Мая Новоселска също. Да се докосна до тях е рядък шанс. Като по-млада мислех, че силата ми е в драмата, но сега осъзнавам, че трагикомедията е моят жанр.
Пожелавам на Кристиана нови, още по-интересни роли, бляскава кариера, сбъдване на мечти и оценката на публиката изразена в аплодисменти, много аплодисменти.
Пламенка АНГЕЛОВА
.jpg)
Напиши коментар