Кои 4 събития през ХХ век повлияват негативно на развитието на Русе?

Явор Димитров е звестен русенски общественик от близкото минало, председател на ОС и кандидат за кмет на Русе. В последните години работи по основната си специалност - консултант по комунални дейности в различни градове на България.

Настоящото изследване е писано от автора през 2006 г. За първи път е публикувано във в."Бряг" през авг. 2024 г.

„Душата на един град е неговият център” – надпис върху фреска на стената на сграда в центъра на Русе

Част първа и втора

Наистина, има ли един град душа?

Могат ли неодушевените постройки и култивираното средищно градско пространство да имат душа? Или символите на града, разположени в неговия център, материализират въжделенията и светогледните нагласи на поколения наред и създават маркери за саморазпознаване, белези за идентичност на новите поколения...

Ако тръгнем по тази линия на разсъждения, неизбежно трябва да опишем непромененият стар градски център, събрал на основния площад лъчите на 16 улици, илюстрация на облика на Русе в края на 19 век. Тогава израстват красиви сгради, показващи влиянието на Виена, Будапеща, Букурещ с характерни за времето живописни фасади, включващи отделни елементи на различни архитектурни класически стилове – барок, ренесанс, готика, рококо, ампир, сецесион. Този ретро коктейл бива наречен „стил модерн”, или „фен дьо сиекл”, по френския израз „края на века”. Около 200 сгради от стария Русе се числят към фонда на русенското и националното архитектурно-историческо наследство.

Най-скъпата перла е Доходното здание (Стария театър) с крилатия Меркурий на покрива

построена през 1902 г. от архитектите Раул-Паул Бранк, Георг Ланг и Франк Щолц. Този силует, заедно с Паметника на свободата, забележителна творба на флорентинския архитект и скулптор Арнолдо Цоки, издигнат през 1906 г. сред просторната градска градина, образец на модерно паркостроителство, образува представителната визитна картичка на дунавския град. Много исторически сгради от този фонд са свързани с големи личности – Любен Каравелов, Иван Вазов (написал тук романа си „Нова земя”), Стоян Михайловски (учител в Мъжката гимназия, написал тук „Върви народе възродени”), Цветан Радославов (учител в същата гимназия, автор на „Мила родино”). Никола Вапцаров е съчинил в този град най-хубавите свои интимни стихове. Сгради, свързани с родените тук писатели Добри Немиров, Майкъл Арлън, нобелистът Елиас Канети, живелия в града художник Жул Паскен. Сгради, свързани с композитора Йосиф Цанков, пианиста Ото Либих, оперетната артистка Мими Балканска, академик Михаил Арнаудов.

През десетилетията русенецът е съхранявал гордостта на жител на първият български град с подчертан европейски облик и центърът на града наистина вае образи, съкровени за всеки жител на този град. Образи, превъплътени и превъплъщаващи се в сърцевината на принадлежността му и във фундамента на различността му. И превръщащи се в душа...

За да надникнем в душевността на русенеца и очертаем характера му, неизбежно трябва да се върнем назад в историята на Русе

Градът е с 1900 годишна история. Още през древността, освен Дунавския воден път, оттук е минавал важен път от Скандинавия и Русия към Егея и Анадола. Реката е най-важният елемент в географската среда на Русе. През различните епохи градът винаги е бил седалище на флотилии. През ІІІ-то хилядолетие пр.н.е., в североизточната част на съвременния град, възниква първобитно селище, наречено от археолозите Русенска селищна могила. През І век сл.н.е. тук възниква римският кастел Пристис (Сексагинта Пристис), по времето на император Веспасиан. Името се превежда като "шестдесет кораба". Разкопките показват, че кастелът е разположен върху старо тракийско селище. Пристис загива в бурята на варварските нашествия през седми век. По време на Първото българско царство на неговото място се появява селище с името Руси. Най-ранното споменаване на Руси е от 1380 г. Важна връзка между двата дунавски бряга е била връзката Руси – Йорго (Гюргево). В началото на 15 век Руси влиза в Никополския санджак, а по-късно в Силистренския. През 16 век вече е голям търговски център. През 17 и 18 век пътешествениците го отбелязват с множество различни имена, за да останат след Освобождението само две – Русчук и Руссе, а по-късно само Русе.

През 18 век Русчук се затвърждава като важна крепост, а през втората половина на 19 век става седалище на новосъздадената Дунавска област (Туна вилает), обхващаща санджаци от Ниш, София, Видин до Кюстенджа и Тулча в три днешни държави, с губернатор Мидхат паша. Той идва с екип от лекари, инженери, архитекти и други специалисти от различни националности и с амбицията да даде на Русчук нужната представителност на европейски град. Под ръководството на реформатора валия биват извършени редица начинания. През 1866 е построена първата ж.п.линия в нашите земи Русчук – Варна, създадено е първото модерно земеделско стопанство Образцов чифлик, първите земеделски спестовни каси, първото българско речно корабоплавателно дружество „Идарие и нахрие”. Установява се печатница тип „Кайзер” с машини от Виена, в която се печатали вестници, книги и учебници. В Русчук се установяват една дузина консулства, открива се книжарница на Хр. Г. Данов, наред с тези в Пловдив и Велес. За нуждите на русчушкото светско училище русенецът Александър Х. Русет издава в Страсбург през 1843 година първата географска карта на България на български език.

Градът е космополитно средище на различни раси и религии

През 1868 г. се провежда преброяване на населението във вилаета. Според него[1] в Русчук има 6602 сгради и 20644 души. От тях мюсюлманите са 10765, християните – 7676, арменците – 778, евреите – 956 и циганите – 469. В автобиографичната си книга „Спасеният език” (1977), Елиас Канети пише: „Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало в Русчук... Той беше първият прозорец, през който съм се надвесил, за да наблюдавам всички раси, за да слушам всички езици, да изследвам всички обичаи, за да опозная всички нации, които все пак се сработваха доста добре в този микрокосмос...”

След Освобождението, Русе е най-големият град в Княжество България – 26163 души (1880 г.), и заедно с Варна – 24555 души и Шумен – 23093 души, е по-голям от София, наброяваща тогава 20501 души. В сегашните български земи единствено по-голям е Пловдив – 33442 души. Общоизвестен факт е, че русенските нотабили и търговци по онова време считат София за провинциален град и приемат трудно избора му за столица, поради което първоначалните им политически и стопански дейности в новоосвободена България са извършвани при своеобразно неглижиране на столичния град.

В първите години след Освобождението, град Русе постепенно придобива чертите на български, по своя демографски облик, град. Разположението му на река Дунав е стратегическо, заради непосредствената близост до европейска столица – Букурещ, а също и до Белград, Будапеща и Виена. Това за дълго го прави проводник на външни влияния, които се оказват съществени за модернизацията на българското патриархално общество[2]. В това отношение Русе се различава коренно от традиционния български (балкански) град – Копривщица, Ловеч, Трявна. До началото на ХХ век Русе се изгражда като типичен средноевропейски град и се оформя като център със силно урбанистично излъчване, улавящо се далеч извън региона, наречен Русенски.

Развитието на Русе е белязано от

четири значими събития през ХХ век, повлияли трайно на града по негативен начин.

На първо място – това е намаляването на влиянието на реката като градостроителен фокус. С развитието на другите видове транспорт – ж.п. и особено шосеен, значимостта на речния транспорт се снижава и основният поминък на Русе – дейности, свързани с реката, запада. На второ място – отнемането на Южна Добруджа по силата на Ньойския договор след 1918 г., отрязва търговските пътища за износ на зърно през пристанището, по това време множество богати фамилии се изселват в София. На трето място, слабото влияние на БКП-настроенията оставя града без „застъпник” по време на годините на социалистическия режим, „индустриализацията” на града не е ориентирана към иновативни производства; това измества традиционната търговска ориентация на поминъка и срива конкурентноспособността му. И накрая – югоембаргото и спряното корабоплаване заради разрушените при Нови Сад мостове, блокира местната икономика през последните години. (анализът обхваща времето до 2006 г. – б.а.)

Душевността на русенеца е силно пропита от характерните черти на създавания във времето български градски модел – социокултурно явление, което притежава специфични форми, проявяващи се в обществения живот, архитектурата, проблемите на модерността, включващи отношение към новото (прогреса изобщо), но и към старото (традиционни ценности, наследени форми и начин на живот) и рефлектиращи върху манталитета. Според Н. Ненов (проф. Николай Ненов, директор на Историшческия музей в Русе – б.р.), българският градски модел притежава следните характеристики: „1. Той е част от Модерността – отграничава се от фолклорното наследство като форми на мислене и начин на живот, но не чрез отрицание, а чрез осмисляне и префункционализиране...; 2. Той има национално определени черти – разпознава се по „усвоеното”, побългареното от чужди модели и типично европейските влияния, но съществуват и прояви, които не се срещат другаде; 3. Той е времево ограничен – проявите му се фиксират най-общо от началото на ХХ век до края на 40-те години... Някои от неговите характеристики са с корени от времето на Възраждането, но повечето го ситуират като проява на модерното време.”

„Моделът Русе”[3] притежава описаните характеристики на българския градски модел, но също така и ред специфики, принадлежащи на локалната социокултурна действителност, както и на по-широк – северен, придунавски, граничен регион. Точното разграничаване на тези три отделни пласта е възможно, разбира се, едва след появата и съпоставката на материали или резултати от различни проучвания, но отделни аспекти биха могли да се набележат достатъчно разграничимо и за целта на настоящата разработка.

Част втора

За да съставим характерологичен портрет на съвременния русенец, ще изходим от споменатия „Модел Русе”, като ще се опитаме да надградим социокултурните и етнологични описания и анализи с надстройката на душевността и манталитета на жителя на град Русе. Ще си послужим и с едно неголямо по обем проучване за самооценката на русенеца.

Локалната действителност, обусловила прехода между традиционното и модерното и поставила траен отпечатък върху манталитета на русенеца, може сравнително лесно да бъде разпозната чрез някои специфични русенски житейски практики и проявления, както и чрез характерните градски митове.

На първо място трябва да се отбележи сравнително затворената култура на града.

Основен аргумент за такова твърдение е, че в годините на своето бурно развитие Русе (втората половина на XIX век), е черпил сила от административния си статус на валийски град с множество установени институции, предназначени да налагат взаимоотношения, норми и култура на несвойствена на коренното население държавност. От друга страна, новодошлото с търговците от горното течение на Дунав „европейско” влияние, е посяло сред жителите на града нов стил поведение, обичаи и традиции, различаващи се от тези на „хинтерланда” на Русе. Така модерността, отрицавайки традиционната патриархалност, идва в Русе на крилете на чуждата „другост”. Сред хората извън града, за които Русе винаги е оставал загадка[1], дълго време е била разпространена историята, че на портите на града стоял да варди „чер арап”, който не пускал хората да влизат – символ на граница, отделяща своето (традиционното) пространство от чуждото (градското).

Градът, от своя страна, е допускал през тези години заселници избирателно – предимно чрез привличане на млади момичета за слугини на богатите търговци;

именно слугинството е послужило като адаптационен модел за възприемане на новата градска културна среда сред преселниците в Русе. За да бъдат успешно интегрирани, те е трябвало трайно да възприемат изискваните стандарти за поведение, допринасяйки твърде малко от присъщата си култура. Груповите миграции се появяват чак след Първата световна война, и макар да се появяват квартали на добруджанци и тракийци, те не успяват да внесат някакъв съществено различен стил на поведение и градска култура.

Друга много характерна предпоставка за оформянето на затворена културна среда е

липсата на алтернативен градски център в непосредствена близост до Русе.

Така градът се развива без еталон за сравнимост, без показател за съизмерване, но и без конкурентно селище, заради което да се изостря битката за себедоказване и изпреварващо развитие. Така Русе не успява да се оформи като елемент от двоица от типа на Ямбол-Сливен; Габрово-Казанлък, Пловдив-София, както и по-късно Велико Търново-Горна Оряховица или Варна-Бургас. Всъщност съизмерването става в дръзката посока на централни градове като София или Букурещ – обменът на практики или заимстването на модели, поне до 1944 г., е белязано от размаха на съпоставка на „столично” равнище. Не случайно една от много трайно наложените представи на русенеца за самия себе си е като жител на „най-европейския град” в България, и както Букурещ е „Кючюк Париж”, така и Русе е бил наричан в края на XIX век „Малкия Букурещ”. Разбира се, специфичната архитектура на града и ориентацията му към търговия отвъд границите на царството са давали основание за подобно сравнение, но са издавали и стремежа на русенеца да се уповава често пъти на нереалистично поставени стандарти.

Интересна разграничителна характеристика между варненския и русенския търговец дава д-р Борислав Денчев: „Харалан Николов, дългогодишен председател на Варненската търговско-индустриална камара и на управителния съвет на Варненското търговско дружество през 1910 г., прави интересно сравнение между варненските и русенските търговци. В това сравнение

Русе е градът с по-висока култура, защото русенецът имал по-голями изисквания към храна, облекло, жилище.

На варненските търговци липсвал вкус и умение, а и не отдавали особено значение на интериора. Една турска поговорка много добре илюстрирала начинът им на мислене: "Мед да имаме ние – мухите ще дойдат и от Багдад"... Според Х. Николов ориенталският манталитет на Варна се дължи на Цариград, а европейският манталитет в Русе – на Букурещ и Виена, където са извършвали търговските операции от единия и другия град.”

Оформеното тогава самосъзнание за различност, за уникалност, дори за наднационалност е една от най-ярко и трайно провеждащите се нишки на идентичността на русенеца през годините – самостойност, граничеща с усещане за самодостатъчност.

Усещането за уникалност се допълва и от ендемичните думи, и до днес част от активния речник на русенци – „бутер” (краве масло), „бера” (бира), „плацкарта” (запазено място), „пофта” (удоволствие), „марфа” (контрабандна стока), „фараш” (лопатка за смет), и пр.

Самочувствието на първенци в национален мащаб, кара влиятелните русенци да установяват или да изискват практики, пионерни за страната: първо Акционерно спестително дружество „Гирдап” (1881), Първо българско застрахователно акционерно дружество „България” (1890), първата търговска камара в страната е основана в Русе през 1890 г., пет години преди това начинание да бъде потвърдено със закон; опит за създаване на Българско параходно акционерно дружество (1906), проект за създаване на Свободни зони в Русе и Варна (1927), проект за създаване на фериботна връзка Русе – Гюргево (1938). Първото гимнастическо дружество в страната е било създадено в Русе (1894), както и първото туристическо дружество (1908) – любопитна подробност е, че точно последното връща в градското съзнание древността на името Приста, превърнало се в мощен идентификатор на русенското.

Тези инициативи, подплатени с реализираните по време на Мидхат паша дейности, изграждат друг фундамент на душевността на русенеца – „за първи път в Русе”, чертаещ характер предприемчив, новаторски ориентиран, но – инициативен отвъд рамките на „малката търговия” и търсещ по-скоро държавна закрила за начинанията си; романтично извисен в мащабната си предприемчивост визионист, търсещ държавата не толкова като партньор, а като следовник на напредничавия устрем на прозрелия „преди всички” бъдещето русенец, дързък в самомнението си да установи стандарти, далеч надхвърлящи самия него – отнасящи се за нацията и държавата.

Вероятно конгломератната културна среда от миналото (и настоящето – в Русе и понастоящем има добре оформени еврейска, арменска, турска, циганска общности), отворената комуникация към културите по реката; липсата на близка по територия конкуренция, но и възвисеният в национална отговорност порив към новото, оставящ настрани дребните ежби и малките страсти, е направил Русе

толерантен и спокоен, чужд на крайности град, в който никога не са се разигравали грозни политически борби и не са се вихрили низки партизански страсти.

Енергията на русенеца е била по-скоро насочена навън, към налагане на неговите собствени разбирания и ценности, често дори и с цената на дълбокомъдрена назидателност, но не и към мъчително вътрешно разяждане, нито пък към тежко противоборство с човека до него; тук синдромът „вътрешен враг” може би е с далеч по-слаби контури...

Може би това е черта на „аристократизма”, на мъдрото, но понякога беззащитно благородство на успялата исторически общност, на хората с корени, на които не би се наложило да подхождат с екзистенциалната агресия на оцеляването, минаваща през главите на околните; да виждаш у хората край себе си по-скоро потенциален партньор или предизвикателен конкурент, а не враждебен противник. Да виждаш човека, а не хората. Благородството задължава... дори назидава... Може би е ядро на изградените с времето ценности, които подсказват, че времето е белязало това място, и че реката рано или късно ще провлачи към нас златните си води, в които всеки ще може да намери своето щастие. Но аристократизмът всъщност е емблема за самоизрастване на една общност – белег за отслабване на традиционната, патриархалната култура на рода и задругата, заместена от индивидуализма на уверения в ценностите си човек. Самонадрастването, „надскачането на боя си”, те превръща в съдник, но благороден...

Следва

*Монографията е писана от автора през 2006 г. с изследователска цел, публикува се в медия за първи

[1] Дойков, В., Русе – биографията на един град, Русе, 2002

[2] Ненов, Н. – съставител, Русе – портрет на века, Русе, 2000