Как Поп Кръстю участва в борбата за реформиране на Българската православна църква

Писателят и издател Васил Колев (издателство „Чернат“) предложи на нашия вестник този интересен материал за миналото, базиран на исторически източници. Васил Колев е председател на Фондация "Граждани срещу насилието", която през 2013 г. нашумя с предложението да именуват площада пред Художествената галерия в кв. "Вароша" в Ловеч на името на свещеноиконом Кръстю Никифоров (1838-1881). Това предизвика много спорове в Ловеч, като в крайна сметка не бе прието от Общинския съвет. Васил Колев обаче продължава да работи за осветляване името и дейността на поп Кръстю.

При първото си посещение в Ловеч през лятото на 1871 г. Феликс Каниц става свидетел на протестните действия, организирани от младата ловчанска интелигенция срещу епископ Иларион Ловчански. От даскалите, младите свещеници и някои търговци той научава причините за тяхното недоволство, които излага в книгата си „Дунавска България и Балканът”.

„При всичко, че е роден българин, на владиката Иларион всичките напредничави хора гледаха като на едно мощно препятствие за скорошното образование на народа, защото той управляваше съвсем в духа на фанариотските владици, на които той бе побелял ученик. Нему му преписваха много своеволия във венчаванията и разводите, него го описваха като жаждущ за пари, но още по-зле, той постоянно бе в борба, както пропъдените гръцки попове, с учителите и с либералните попове от Ловеч, като например с поп Кръстя. Понякога се е случвало, че даскал Ковачев се качваше след владиката в амвона и разясняваше народу неговите действителни интереси”.

Ето и някои факти, взети от архива на Ловчанска епископия, архива на епископ Иларион Ловчански и от публикации в тогавашния периодичен печат, които подкрепят, и допълват казаното от Ф. Каниц.

Една равносметка на Иларион показва, че, като Ловчански владика, той раздал общо 961 884 гроша, от които за сватба на братовата си дъщеря Стефана 31 882 гроша (от тях за зестра - 8000, разноски по сватбата - 6882 и къща - 17 000), на Доротей Софийски - 10 000 гроша, на Търновския митрополит Неофит Византинос - 200 000 гроша, и на зет му Костаки Мегавули - 20 000 гроша, на Гръцката патриаршия - 250 000 гроша, на зет си Сава - 380 821, а на училищата в Ловеч дал само 60 000 гроша. Няма съмнение, че останалите извън списъка харчове на владиката за покриване на личните му нужди, както и реализираните от него спестявания, не са по-малко от раздадените пари. Показателна в това отношение е „Книга на поръчките” от 1856 г., според която Иларион поръчал от Лондон басма, шалове, захар, ром, калай, нишадър, индиго и тенеке; от Виена – фини вълнени платове, чадъри и кърпи (носни и за глава); от Женева – часовници и хартия (обикновена и за писма); от Галац – мазнина; от о-в Сирос – кипърско вино. Списъкът с луксозни вносни стоки включва още английски конци и хайвер.

За да си гарантира спокоен и благополучен живот, владиката Иларион загърбва интересите на епархиотите си и отказва да се ангажира с решаването на техните проблеми. В една своя статия от 1857 г. Георги Раковски дава конкретен пример за пасивното поведение на владиката. По повод оплакванията на селяни от Правец, Новачене и Врачеш, че златишки турци взели насила техни моми, за да им жънат безплатно, Раковски изобличава ловчанския епископ, който, вместо да защити паството си от насилниците, с мълчанието си станал съучастник на мъчителите. Авторът посочва като причина за съдружието на владиката с турците една „особена и користна полза” да се съберат по-бързо парите, с които да се изплати епархията, купена на висока цена от Патриаршията.

Султанският ферман за учредяване на Българската Екзархия, който освобождава българите от духовното иго на Цариградската гръцка патриаршия, се посреща с голяма радост от всички ловчалии. По този повод, на 15 март 1870 г. е организирано масово празненство. То започва със служба в черквата „Св. Богородица”, където служи поп Кръстю, и се пренася в Долнокрайското училище, в което главен учител е Никола Ковачев. През този ден българите дискутират оживено бъдещата уредба на духовното си управление, „дали бъдещото наше духовенство ще се грижи за народното образование” и „ще ли се поотделя по нещо за издържане на духовни и мирски епархиални училища”. Общото мнение на ловчалии е, че занапред основна грижа на архиереите трябва да бъде културно-просветното развитие на българския народ. Затова те предлагат да се определи заплата на владиката, който, с помощта на едно „черковно настоятелство”, членовете на което ще се избират всяка година от епархиотите, да решава духовните дела и да събира черковните приходи, от които, след като се приспаднат разноските, да се формира черковен капитал, който да служи като главен източник за издръжка на училищата, „а не както е било до сега да бъде приход на деда владика, за да храни наоколо си няколко безделни и лениви свои приятели, и роднини, и да върши всичко по свой произвол”.

(Как ловчалии взели нещата в свои ръце – в следващ брой)