0
Пламен КАЛИНОВ, вестник "Бряг"
Докато стоим в тясното коридорче на скромния му апартамент, в светлината, която струи откъм някаква отворена врата, той ми прилича на светец с дългата си, но изрядно поддържана брада и живия поглед, в който пулсират игривите пламъчета на много неизказани неща. Какви ли са те, кои са неговите „потайности”, които ще се опитам да извадя на бял свят, ако го предразположа да говори, разбира се. Дали ще мога да вляза в ритмиката на твърде бравурния му и многопластов живот, вече събрал на върха на камбанарията 80 години - юбилей за равносметка, може би за нови планове в бъдеще време, но най-вече за спомени. В жаравата на неговата нестинарска участ, защото той винаги е стъпвал по живи въглени, събитията все още са релефни и неугаснали и от всяко въгленче-спомен може да се разпали нов огън на невероятни случки и събития, които звучат почти като в роман на абсурдната истина. Истината, каквато ние никога не можем да си измислим, защото тя е подвластна единствено и само на Твореца-Господ Бог, в чиито работи също не можем да се месим, да ги предопределяме или да ги игнорираме с лека ръка.
Кой всъщност ме доведе в този скромен русенски дом, изпълнен с екзотичните миризми на обработена кожа, с уюта на някаква особена, богомилска тишина, където се раждат дрехите на стотици книги, подвързии за луксозни албуми и архивни документи. Главният редактор на в. Бряг” Маргарита Трифонова ми заръча да се срещна с този странен човек, за което аз пък съм й безкрайно благодарен. Моят събеседник има и странно нелогична за бравурния ритъм на 21-ото столетие професия - ТОЙ е книговезец, но не е обикновен занаятчия, той е „скулптор”, „дизайнер”, меценат и дарител в истинския смисъл на думата. А в широкия обхват на понятието „дарителство” ТОЙ просто е „възрожденец” по дух и по призвание. Прави го единствено и само чрез двете си ръце. Чрез дарбата да усеща пулсациите на книгата и по нейното съдържание да се ориентира за това каква подвързия/дреха заслужават стотиците хиляди думи, затворени между страниците на книжното й тяло. Иван Калайджиев е подвързал над 350 000 книги, не знае колко са луксозните изпълнения на поздравителните адреси, книги за впечатления, дневници и архивни единици с висока научна и колекционерска стойност. Покрай него навсякъде има книги, а докато правим интервюто, имах привилегията да държа в ръце уникално настолно евангелие в червена подвързия, което ще отпътува за българската черква на остров Ливингстън, заедно с още две Библии и друга църковна литература, подвързана от благословените ръце на моя събеседник-книговезец. Но нека да започваме, защото „…времето е оскъдица от недовършени случки”, уточни майсторът на книжните дрехи и двамата навлязохме в лабиринта на неговата житейска подвързия от спомени и нови предизвикателства.
- Ти си роден на 20 януари 1936 г. в с. Ветрен, Казанлъшко. Във вечния календар пише, че денят е понеделник. Трябва да е бил студен и мразовит, като сега. Тръгнало ти е на дълга седмица и на дълъг живот, орисниците са те орисали навярно така. Не пише обаче дали наистина е било студено, затова най-напред ще те попитам, кои спомени от детството те греят най-силно и досега?
- Спомените за моята сплотена и задружна фамилия, разбира се. Средно имотни селяни, със 100 дка ниви, които даваха мило и драго за учението на децата. Бяха отворени към света и живота балкански хора, мир на праха им, много трудолюбиви и спестовни. Имах великолепни учители в началното училище, които ми внушиха респект към образованието, към четмото и писмото. После трайните ми спомени вече са свързани с Индустриалното училище в Сливен, където постъпих след завършване на основното образование. Там учеха синовете и внуците на богатите българи, макар че вече беше дошла народната власт на партизаните и комунистите.Аз се борих за едно от 35-те свободни места от общо 365 души випуск в Сливен. Странно съвпадение, в моето училище учеха толкова ученици, колкото дни има в една календарна година.
- Имал си страхотна основа, как успя да се подготвиш на село и да се пребориш с градските момчета за място под слънцето, за да учиш по мерак именно в това елитно училище?
- Свако ми беше учител по математика, физика и история във Ветрен. Той много държеше да съм идеално подготвен и цяло лято ми беше сложил „чаталана врата”-безмилостно ме караше да уча по 8 часа на ден, за да се представя както трябва на приемните изпити. Това е тайната, иначе ми се играеше и бях като всички останали мои съученици - палав, понякога непослушен, но много старателен във всяко нещо, дори и когато трябваше да се направи някоя и друга беля.
- В текстилното училище в Сливен ли прихваназанаята на книговезец?
- Колкото и странно да прозвучи- не е в Сливен, а е много по-различно. Но в Сливен аз се захванах с един друг занаят- политиката (усмихва се дяволито и поглажда артистично библейската си брада). И тогава, като се залових на товахоро, произлязоха много повратни събития за иначе още младия ми живот.
- Какво ти се случи и за каква политика може да става дума в живота на един 15-16-годишен хлапак? При това отличник и амбициран да стане текстилец?
- Баща ми ме изпрати в Сливен с много надежди. Бяха му национализирали вече 100-те декара ниви, колективизацията разруши много съдби, но той взе заем от ТКЗС-то 2000 лв. и още 500 лв. от познати, за да ме прати в Сливен. Наистина жестоки години. Аз виждах тези неща, усещах със сърцето си притесненията на моите родители, ние, по точно мама и тате, бяхмеизгубили всичко, но навярно родителите ми ги е крепила надеждата, че аз ще бъда образован, че ще имам занаят и ще се оправям в животапри новата власт. И така аз и още няколко мои съученици се „забъркахме” с движението на т.нар. „горяни”- това бяха земеделците-партизани, които открито се обявиха против народната власт на отечественофронтовското правителство и излязоха в горите като четници за военна съпротива срещу комунистическите безобразия. Станахме печатари на позиви за каузата на тези народни борци. Намерихме една бракувана печатарска машина „Американка”, установихме контакти с „антинародните” елементи и колелото се завъртя. Разбира се, както винаги, където има трима българи, единият от тях е предател. Хванаха ни и ни държаха в занданите на ДС в продължение на 11 месеца, без да видим никого от близките си, а ние бяхме и непълнолетни. По някакво чудо оцеляхме, не знам, но ни спаси един роднина, който
който беше кмет в Казанлък от новата власт. Намериха вратички, получихме помилване лично от Вълко Червенков и се измъкнахме от ада. Със сигурност мога да кажа само едно-аз тогава се родих като че ли втори път. Затова и до ден-днешен смятам, че има Бог и че той ме обича.
- Значи Иван Калайджиев изчезна за 11 месеца от картата на живота и после възкръсна, как обаче стигна до брега на Дунав, ти си вече над 50 години в Русе?
- Аз успешно се дипломирах в училището в Сливен следзатвора. Временно се препитавах на много тежка работа по строителството на железницата в Балкана, сменяхме железния път на гара Тулово. После уж щях да започвам в текстилната фабрика в Павликени, но от Държавна сигурност ме „пренасочиха” много специално, не знам и до ден днешен защо,към Русеи така започнах като работник въвфабриката за текстил „Вела Пискова”. И тук се залових със журналистическия занаят, станах нещатен сътрудник,пишех икономически материаливъв в. „Дунавска правда”. После дойде нов директор, който ме уволни и трябваше да търся ново препитание. Затова отидох в завод „Юта”, после направих семейство,родиха се децата, домочадието се увеличи, вече имам дори и правнуци. Ако трябва да разказвам цялата шарения от биографията си, сигурно и две кофи с мастило няма да ти стигнат, за да ме опишеш. Знам обаче само едно, през всичките изпитания и опасни завои в моя живот, има един ангел-хранител и покровител, който ми дава сили, който кара хората да ме обичат и да ме уважават, да намирам винаги лесен контактс тях, да се разбирам от една дума и с най-трудните характери. Не знам, отдавам го единствено и само на много здравото ми нравствено възпитаниев патриархалната среда на моя роден дом, където имаше библиотека от над 2000 книги. Представяш ли си, в едно балканско село тия хора имаха толкова много духовност, докато работят за коравия си залък.
- Кой те вдъхнови да станеш книговезец, да започнеш да подвързваш книги, как избра този „златен” занаят, защото ти си направил невероятно красиви „опаковки”/подвързиина богослужебни книги, работил си дори и за едно детско френско издателство, твои подвързии са красили витрините на големи книжни изложения по света. Откъде дойде обаче първият тласък?
- Това, човече, е предадено по родова линия. Прадядо ми Нанчо Хаджигурбалов, който е ходил два пъти на Божи гроб (Ерусалим), като се връща от това свято място е донесъл 60 богослужебни книги и ги е подарил на черквата и на читалището във Ветрен. Тези книги комунистите ги изгориха на центъра на Ветрен, когато трябваше да се подрежда нова библиотека, с подходящи за новия строй книги. Как да ти кажа, простите хора съсипаха цвета и духовността на България. Книгите от семейната библиотека една по една изгоряха пък в пещта за хляб, баба ми плачеше и ги гореше, за да не ни набедят,че сме врагове. Моят чичо, брат на баща ми, беше завършил висша полицейска школа в Германия, отличник, имаше подарена нацистка „библия”- подвързано с луксозна телешка кожа колекционерско издание на „Моята борба”, с автограф от Адолф Хитлер, пипал съм я тази книга като дете, тя също изгоря в семейната пещ. Подвързия на „Моята борба” ме впечатли, бях поразен от изработката. Може би това е първият тласък, без да съм чел обаче никога тази нацистка книга. Говоря ти за немско изящество и прецизност. И понеже книгата е на почит в нашето семейство, има още един детайл- дядо ми беше акционер в печатницата, с книговезница„Слънце”в Казанлък. Той, дето се казва, стопанисваше тази „фабрика” за книги и печатни издания. Аз се въртях покрай майсторите в книговезницата и се залавях сам да правя някои обложки. Всяко лято, през ваканциите заменях игрите с работа в печатницата. Така започнах. От най-дребните неща, постепенно се научих и да експериментирам. И с течение на времето се усъвършенствах, а с натрупването на практиката, вече в моята домашна работилница се залових да правя ювелирни изработки на корици.А иначе в Русе започнах най-напред безвъзмездно да подвързвам старопечатния фонд в библиотеката, тогава директор още беше Донка Ковачева. Много разбрана жена, как ми едавала книгите, без да се подписвам никъде, че взимам да работя в дома си иначе толкова ценни издания. Имаше висок морал и по социалистическо време, като че ли други бяха порядките,и хората си вярваха.
- В Русе културните среди те познават много добре,ти си правил дори и подвързията на теченията на в. „Бряг” и на „Бряг Медиа Груп”, сещаш ли се обаче за някаква интересна поръчка, която те е впечатлила и те е накарала да работиш извън шаблона на занаятчийството, както ти казваш, да правиш неповторими уникати?
- Интересно е да усетиш как от един свитък с хартия, купчина изписани листи, се ражда красива книга. Понеже съм правил какви ли не поръчки, един ден в русенската библиотека „Любен Каравелов”ме запознаха с представител на френска фондация, която същевременно издава книги с рисунки и текстове само за деца. (Показва ми от тези книги, които са поразително красиви и като изработка, и като съдържание на илюстрациите вътре!). Французинът хареса моите мостри и направих първите бройки, след което в продължение на няколко години не можех да насмогвам с другата работа заради специалните поръчки на фондацията, направих им не по-малко от 1500 книги. Имам уникален случай и с позлатеното евангелие в манастира край Правец, старопечатно, въртяно на литографски машинив Москва, сега е непосредствено вляво от входа на черквата, поставено под стъкло.Специално тази богослужебна книга я правих страница по страница. Като ходим с внука ми Ивайло до София, винаги се отбиваме, за да видя евангелието, а когато го докосна, сякаш ми дава сила, обичам да го пипам, помня че го подвързах с невероятен мерак. Правил съм богослужебни книги на манастира край Нови Сад, работил съм за библиотеката на богословския факултет към университета в Белград. Стотици са ктиторските ми, дарителски подвързии. За черковните книги не бива да се мисли като източник на печалба, те са при мене на специален дарителски отчет, аз ги правя от вътрешна необходимост, а покрай тях се научих съвсем сам да чета старобългарски и сега се оправям почти толкова добре, колкото и един свещеник-богослов.
- Тези над 350 000 книги, половината от които си направил като дарение, ктиторска изработка, не те ли умориха, какво те привлича сега в книговезкия занаят, с какво експериментираш?
- Сега вече работя повече за удоволствие, отколкото за някаква печалба. Имам патентна регистрация, правя малки поръчки на ценители на старопечатни книги, подвързвам библии, идват колекционери от всички краища на България. Внуците ми се въртят покрай мен и вече работят дори по-добре от мен, очевидно те ще продължат по някакъв начин занаята ми. А иначе, сега най-новата ми страст са миниатюрните книги. (Показва ми наистина уникати, големи колкото палец книги). Подвързах миниатюрен екземпляр на една сура от Корана, имам микроскопична Библия и няколко други приключенски романи, все в умален формат. За мое щастие, закрилникът ангел ме е орисал с хубав занаят, който ме кара да се забавлявам. Обичам да радвам хората и ми се струва, че още от нелегалната печатница с позивите против Вълко Червенковдо денднешен винаги съм правил онова, което обичам, без да преча и на останалите да правят същото. Просто е, дълголетието е заключено между кориците на забавлението и непрекъснатата работа. Ако работата те забавлява, това е знак за съвършенство. В крайна сметка, животът е игра, в която не е задължително да бъдем красиви, но трябва винаги да сме истински.
Напиши коментар