0
През отминалата седмица буреносни новини се стоварваха една подир друга върху ни. В Бялата къща на американската демокрация се сдърпаха двама президенти. Те знаеха, че крамолата им е театър – добре е и ние да го знаем, макар и отдавна да е известна истината, че нищо не зависи от нас, докато не зависи от нас. Както е и със Свободата.
Усещането на свободния човек е особено усещане, което е не само метафизика, но и умение да градим с векове жизнен/национален опит. Затуй си мисля, че Свободата е методология, феноменология и митология на …Духа.
Свободата е като… въздуха в ръката на американската Статуята на свободата - на остров Либърти в река Хъдсън; и българската, изваяна от италианеца Арнолдо Дзоки в един град на брега втората по големина река в Европа - Дунав. Да направи статуята му поръчали оцелелите подир Освобождението поборници - опълченците и комитите. Събрали лептата от прокъсаните си джобове и поставили паметника в центъра на Русчук.
Нашият монумент, без аналог на Балканите и в Югоизточна Европа, е вдигнат в най-чистите години на народния порив към държавност. Тогава въздухът, който са дишали праотците, е носел тръпчивата сладост на възкръсналия от пепелищата на робството идеал. Представете си как в продължение на 5 столетия преди това, в коритото на Дунав (Дунава е говорна „норма“, имплантирана в говора на русенци вероятно от текста на националния химн, но придобила гражданственост в цяла България) са изтичали поруганите мечти на българския идеал за Свобода(!) Как през Реката върху леда са трошили прангите на робството „лудите” глави. И как в къщата на Баба Тонка Обретенова, в нощвите на Съзаклятието е превтасвало тестото за нафората на Свободата.
На връх 3-тий март, по навик от демократическите ни преобръщания, пак объркахме нещо в "дишането" на Свободата. И пак, и пак подхванахме мантрите - че тази дата ни разделя, че туй е националният ни празник, но не е баш така, понеже сме го получили даром от руснаците...Море пушка огнебойка - да не ни погнат духовете на комитите - Христо Македонски, Георги Лазаров, Петър Царев, Димитър Ценович…и другите, чиито надгробни камъни стоят побити и покрити с патината на забвението в Парка на възрожденците. Голямо демократическо "земетресение" на духа ще произлезе, ако ни чуят какви ги бръщолевим. Без да съм русофил или русофоб – тези състояния са ми чужди- но така, както сме я подкарали, само и само да сме по-католици от папата, един ден ще посегнем, не дай боже, и ще обърнем русенската Статуя на свободата с целия постамент, с оръдията и лъвовете, и със синджирите - да сочи с дясната си ръка не на север към освободителите, а на запад, откъдето напоследък ни продухват ветровете на злободневието, пред които отново тарикатски се …снишаваме.
Напиши коментар