0
Ева Данаилова е родена е на 20 януари 1990 г. в град Пловдив в атюрско семейство. Дъщеря на известния актьор и водещ на детски предавания Енчо Данаилов – Бате Енчо, който е русенец. През 2013 г. Завършва НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“ със специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в класа на проф. Ивайло Христов, Ева Данаилова изгражда впечатляваща театрална кариера. След десетилетие на сцените на Народния театър „Иван Вазов“ и Младежкия театър „Николай Бинев“, тя избира да се установи в Русе и да стане част от трупата на ДТ „Сава Огнянов“.
Сред запомнящите ѝ се роли са Соня от “Вуйчо Ваньо” на Антон Чехов, Евридика 3 в “Орфей” на Йерней Лоренци, Момо в спектакъла “Момо” по Михаел Енде, Беси в „Спускане от връх Морган“ на Артър Милър, Мария Милева в „Гео“ от Христо Карастоянов и героинята ѝ в „На ръба“ на Александър Морфов. В Русе бързо намира своето място, като за броени месеци влиза в четири спектакъла – „Изчезващи“, „Странна случка с куче през нощта“, „Балкански синдром“ и „Хора, места и вещи“.
Известна със своята емоционална игра и нюансите, които влага в персонажите си, Ева се вълнува от социално ангажирани пиеси. Новата ѝ роля – главната героиня Ема в „Хора, места и вещи“ от Дънкан Макмилан – е едно от най-големите ѝ предизвикателства до момента.
Освен на театралната сцена, зрителите са я виждали и в киното – ретро епизодите в сериала „Вина“, филма „Каръци“ на Ивайло Христов и популярните „Връзки“ и „Столичани в повече“. „За мен театърът е преди всичко диалог – с публиката, с колегите, със самата мен“, казва Ева Данаилова.
***
Когато се срещам с Ева Данаилова за първи път, интуитивно очаквам официален разговор – все пак тя е актриса с богата театрална биография, минала през сцените на Народния, Младежкия, Хасковския театър и Куклен театър - Пловдив. Но още с първите ѝ думи формалностите изчезват, а срещата се превръща в разговор, който тече леко – като между стари приятели.
Говорим за театъра, за Русе, за усещането да си „на ръба“ между сигурното и неизвестното. За смелостта да напуснеш голямата сцена в София и да избереш ново начало. „Да избера Русе беше лесно“, признава Ева. „Прекарвала съм много от летата си тук, усещала съм града като свой. А театърът тук има душа, което е най-важното за мен.“
Тя разказва за първите си месеци в трупата на ДТ „Сава Огнянов“, за ролите, които япредизвикват, и за пиесите, които ѝ влизат под кожата. Говорим и за живота извънсцената – за нуждата от тишина след прожекторите, за вдъхновението, коетонамира у хората, и за радостта да се изгубиш в малките улички на Русе, докатооткриваш нови истории.
Ева Данаилова е от онези хора, които не просто играят роли – тя ги живее. И именно това прави разговора с нея толкова истински.
***
Начало на интервюто:
- Ева, завършваш НАТФИЗ и започваш кариерата си в Народния театър – мечта за много актьори. Какво те накара да избереш Русе и ДТ „Сава Огнянов“?
Избрах най-вече града. София безспорно се развива и предлага възможности, но усещането за принадлежност е нещо съвсем различно. Родом съм от Пловдив, но и двамата ми родители са от Русе, така че съм прекарвала тук много време тук – имам топли, наситени със спомени моменти от този град. Когато реших, че повече не искам да живея в София, предложението на директора на Русенския драматичен театър Боян Иванов дойде точно навреме. То беше не просто професионална възможност, а знак, че съм на пътя, по който искам да вървя. Освен това мога и често да се връщам в Пловдив. А и продължавам да участвам в постановки на Народен театър “Иван Вазов” – „Вуйчо Ваньо“ и „Орфей“.
- Кое най-много те привлече в русенския театър и какво ти даде като актриса тази промяна?
Русенският театър е място с дух. Има невероятно силна трупа – екип от актьори, които са едновременно професионалисти и хора, с които можеш да говориш свободно, открито, да споделяш идеи. Техническият и административният екип също са на високо ниво, работата върви гладко и с уважение към процеса. В театъра се случват смели и интересни проекти – като конкурса за млад театрален режисьор „Слави Шкаров“, например. Последното заглавие, в което влязох, е „Хора, места и вещи“ на Дънкан Макмилан – пиеса с тежест, с кауза, с много въпроси. Играя Ема – роля, която предизвиква всяка моя клетка. Такива предизвикателства ме привличат. И мога да кажа, че в Русе се чувствам на място – и професионално, и лично.
- Казваш, че усещаш Русе като „свой“ град. Каква е енергията на това място за теб – и в личен, и в професионален план?
Русе има особена атмосфера – едновременно аристократична и човешка. В този град има една спокойна духовност, която не е претенциозна. Простотата и искреността тук вървят ръка за ръка с изяществото – в архитектурата, в речта, в отношението към изкуството. И това много ми харесва.
- За краткото време, в което си в русенския театър, влизаш в няколко спектакъла – как успяваш да се адаптираш толкова бързо към различни роли?
Имаше и практически фактори – бях гледала някои от постановките предварително, а колегите ми в театъра се оказаха не само професионалисти, но и невероятно търпеливи и отворени към мен като нов член на трупата. А и това е част от моята работа като актриса – да бъда бърза, аналитична, да разбирам какво се случва с героя ми отвъд текста. Не е достатъчно просто да науча репликите – трябва да ги почувствам, да заживея с тях, така, че да станат мои. Това е актьорската алхимия.
- В спектакъла „Хора, места и вещи“ играеш персонаж със зависимости. Как се подготви за тази роля и какво те провокира в нея?
Това е една от най-сложните и вълнуващи роли, които съм имала. Ема е актриса, но също така – бунтарка, човек на ръба. Животът ѝ се е разпаднал – тя търси спасение в алкохол, наркотици, грубост, отрицание. Сцената също е нейната дрога – тя се опитва чрез изкуството да надвие болката. За да я разбера, трябваше да навляза навътре – и в себе си, и в сюжета. Прочетох много за зависимостите, слушах разкази на хора, преживели подобно състояние. Опитвах се, водена от режисьора Боян Иванов, да намеря нейния ритъм, нейния начин на мислене, отношението ѝ към света и другите. Защото Ема не е просто поредният драматичен образ – тя е умна, чувствителна, философски настроена. В болката ѝ има мисъл, а не само отчаяние.
- Казваш, че социално значимите пиеси те вълнуват най-силно. Каква роля има театърът днес в отразяването на обществените проблеми?
Изкуството е огледало и катализатор. Не просто отразява действителността, а я разтърсва, поставя под въпрос, пречиства. Затова вярвам, че културните политики трябва да насърчават достъпа до театър, галерии, музеи, за да имат повече хора достъп до изкуствата. Чух за идеята на Обсерваторията по икономика на културата за културни паспорти – прекрасна стъпка, ако бъде реализирана правилно. Аз самата участвам в инициативата „Независими от зависимости“, насочена към младите хора. Искаме да говорим открито с тях – за зависимостите, за болката, за пътя обратно. Средствата на изкуството са много подходящи за това. Надявам се спектакълът „Хора, места и вещи“ също да бъде част от този разговор. Защото стигмата е по-страшна от всяка дрога. А младите трябва да знаят, че не са сами, че има хора, които искат да им помогнат, че бъдещето може да изглежда по друг начин.
- Работила си с утвърдени режисьори като Александър Морфов и Иван Добчев. Какви уроци взе от тях?
За мен като актриса и режисьор е безценно да наблюдавам какво правят тези хора – не само в работата си, но и като личности. От всеки режисьор, с когото съм работила – Ивайло Христов, Пламен Марков, Веселка Кунчева, Александър Морфов, Иван Добчев, Николай Ламбрев, Мартин Киселов, Йерней Лоренци, Боян Иванов – съм научила нещо различно и важно. Те представляват различни театрални естетики, различни пътища към сцената. От работата с толкова много различни режисьори научих, че театърът не е еднообразен, че има безброй врати към човека. В момента в Русе репетираме спектакъл по „Крал Лир“ на Шекспир с един изключително интересен румънски режисьор - Димитру Акриш. За мен добрият режисьор е и лидер, и вдъхновител, и човек, който умее да се постави на мястото на другия.
- Имаш своя режисьорски дебют. Да очакваме ли още твои проекти като режисьор?
Да, категорично. Искам да се развивам в тази посока. Актьорската и режисьорската работа са много различни – но режисурата ми дава възможност да гледам на театъра като на цялостно преживяване. Харесва ми да провокирам актьорите, с които работя, да бъдат сътворци, да изграждаме спектакъла заедно, а не отгоре надолу.
- Имаш и роли в киното. Как се чувстваш на екрана в сравнение със сцената?
Киното е различен свят – по-интимен, по-фокусиран, много близък до камерната сцена. Засега нямам достатъчно опит, но ми се играят интересни, многопластови, предизвикателни роли за кино и телевизия. Но театърът ще остане моята първа любов. Избрах театралната режисура, защото обичам живото преживяване – онзи енергиен обмен с публиката, общуването, прекият контакт, който не можеш да замениш с никакво устройство.
- В последните години се появяват все повече независими театрални и кино проекти. Би ли се включила в такъв, ако темата ти е близка?
Разбира се. Независимата сцена е изключително важна за развитието на културата у нас. Затова завърших семестриално и специалността „Мениджмънт в сценичните изкуства и индустрии“ в НАТФИЗ – при проф. Лидия Върбанова. А с приятели като Мая Бежанска, Георги Георгиев от „Остава“, Елин Рахнев, Райна Димитрова и Ангел Петров създадохме сдружението “Пазачите” и работим по идея за поетични спектакли. Искаме поезията да стигне до повече хора, особено младите. Да покажем, че тя не е отживелица от миналото, а нещо живо и силно.
- Има ли роля, която мечтаеш да изиграеш?
По-скоро ме вълнува да бъда част от спектакъл, който има смисъл – който трогва, променя, провокира. Не искам да бъда вкарана в типаж или клише – търся разнообразието, дълбочината, човешката психология. Всяка роля, която ми дава възможност да кажа нещо истинско, е моя мечта.
- Какво най-много те вдъхновява като творец?
Човекът. И връзките между хората. Начините, по които се откриваме, по които живеем един с друг. Въпросите, които си задаваме, когато мълчим.
- Ако можеше да изиграеш класическа роля в съвременен прочит, коя би била тя?
В момента ми се е паднала точно такава роля – една от дъщерите на крал Лир, Шекспиров персонаж, представен в осъвременена трактовка. Истинското предизвикателство е в това, заедно с режисьора и целия екип, да преведем поведенческите модели на героите на езика на съвременността. Да ги направим разпознаваеми, близки, така че днешният зрител да се огледа в тях – въпреки че действието е писано преди векове, темите остават болезнено актуални и днес.
- Театърът е част от твоята семейна история. Баща ти е любимият на поколения зрители Бате Енчо, а майка ти – актрисата Соня Ботева, която преподава актьорско майсторство в Националното училище по изкуства в Русе. Какъв съвет за сцената и живота ти дадоха те?
Все още уча много от тях. Те не са само родители – за мен са колеги, приятели, вдъхновители. Винаги са вярвали в мен, подкрепяли са ме, научиха ме колко важна е сериозната подготовка. Когато бях ученичка, майка ми непрестанно ме насърчаваше да чета, да гледам филми, да започна уроци по пеене и танци. Баща ми също е преподавал в НАТФИЗ, майка ми – в Пловдивския университет. По техен пример миналата година и аз имах възможността да работя със студенти от класа на проф. Ивайло Христов – тогава трети курс, сега вече четвърти, по два спектакъла - „Диканка“, съвместно с Мартин Киселов, и „Опера за три гроша“ - като асистент на моя професор. Това беше особено вълнуващо преживяване.
- Ако не беше актриса, с какво щеше да се занимаваш?
Честно казано, дори не се определям изцяло като актриса – по-скоро като човек, който е неспокоен за бъдещето на страната ни и на света. Искам да допринасям, да работя за духовното развитие. Дипломният ми спектакъл по режисура беше „Добрият човек от Сечуан“ – пиеса, която поставя въпроса за доброто. Тогава се запитах: какво всъщност значи „добро“ за мен? И осъзнах, че всичко истински добро в живота ми е идвало чрез личен пример. Голям късметлия съм, че имам до себе си хора, които ми дават именно това – родители, преподаватели, колеги, човекът до мен. И усещам, че не мога да остана просто с това, което съм получила. Имам дълг да го предам нататък – и ако мога, да го умножа.
- Какво ти дава театърът, което не можеш да намериш никъде другаде?
Може би онова, което търся в театъра – смисъл и полза за другите – бих могла да намеря и на други места. Ако това, което правя, независимо дали е като актьор, социален работник, психолог или йога инструктор, носи смисъл и е в полза на някого, значи времето ми не е изгубено напразно. Театърът е само една от формите. Най-важното е съдържанието, каузата.
Напиши коментар