0
Гергана Койчева е на 37 години. Диагностицирана е с биполярно афективно разстройство от 13 години – тогава е била едва на 24. Състоянието се характеризира с периоди на тежки мании и депресии и Гери неведнъж е постъпвала в психиатрични клиники. Сега тя е щастлива е с партньора си Александър и четиригодишния им син Константин. Работи като маникюристка.
Гергана Койчева написа единствената до този момент в България книга, в която открито се говори за заболяването биполярно афективно разстройство (БАР) и начините, по които може да бъде контролирано. Творбата й „Биполярната мечта“ беше издадена преди седмици, а премиерата й се състоя на 23 март 2024 г. в родния й град Плевен. Тя създава профили в социалните медии, интернет страницата „Биполярен живот“ и рубрика с видеа, за да помага на други с нейното заболяване. Готова е да съдейства на всеки, който има нужда от помощ.
Срещаме се с Гергана Койчева онлайн. Тя е в Плевен, аз в Русе. Вълнувам се много, тъй като искам да предам пълната палитра от емоции, която ме е обхванала след разговора си с нея.
Да, за емоции става дума в разговора ни. Като че ли можем да избягаме от тях… Знам, че много хора се опитват, особено що се отнася до не много лицеприятните, негативните, тежките. А когато към тях се прикрепи и психично заболяване, темата става табу.
Преди да се откажете да продължите нататък, нека Ви кажа, че следва разговор за силата на духа, любовта и личната отговорност, след който ще сте по-уверени в себе си и живота!
- Здравей, Гери! Коя си ти в собствените си очи?
- Аз съм Гергана, която желае да има любов и мир за всички. Искам да съдействам на всички хора, които имат психични проблеми, на хора, пряко свързани с БАР, и на всички, които искат да разберат как се сбъдват „нереалистичните мечти“. Защото, нека Ви кажа, въпреки диагнозата си, имам прекрасно семейство и истински приятели, работя желаната работа, забременях и родих сина ни без да прекъсвам лечението си със силни медикаменти, и той е прекрасно, здраво дете. Живея живота на мечтите си!
- Къде в мечтите ти е биполярното разстройство?
- Без него нямаше да бъда това, което съм днес. Нямаше да се познавам в цялата си същност.
- Какво се случи, кога и как се прояви заболяването при теб?
- Прояви се през 2011 г., тогава бях на 24 години. Изпаднах в много тежка апатия, направо депресия. Ние със сестра ми живеехме заедно от малки. Родителите ни работеха дълги години в чужбина, за да можем да се справяме финансово. Живеехме повече с баба и дядо. Първите симптоми се проявиха, когато се разделихме със сестра ми, с която съм много близка. Тя заживя сама, аз тогава имах първия си брак…
Нямах сили да върша работата си в периодите на депресия. Смених няколко работни места, докато на едно от тях не изпаднах в маниакално състояние – скандал, буйстване и така нататък.
- Какво стана после?
- Бях приета в психиатрия. Благодарение на близките ми хора съм влизала за лечение неведнъж.
Спомням си преди поредното влизане как с татко обикаляхме часове наред с колата из града и си говорехме, докато малко се успокоя.
Всички се шокират от това, че в болницата няколко пъти съм била връзвана за леглото, но след всичко, което съм преживяла дотук, аз знам, че е било за мое добро… за да не се самонараня. В периодите на мания хората с БАР често имат мисли за самоубийство. Случвало се е и да говоря цяла нощ на друга пациентка, за да я успокоя. Да я убедя, че това, да сме вързани за леглото, е най-доброто за нас в момента. Да я успокоя, за да заспим и да изкараме нощта спокойно.
- Не знам какво да кажа…, откъде е тази сила и увереност?
- Вярвам, че ако човек сам не иска да си помогне, никой не е в състояние. Доказвам го с цялата си история. Още с първото ми влизане в психиатрията, след първото ми връзване, започнах да си водя дневник. Виждах как близките ми и лекарите ми помагат по всякакъв начин и трябваше аз да поема личната си отговорност дотолкова, доколкото можех тогава. Започнах да пиша.
Започнах да разговарям с другите пациенти. С постъпването в психиатрично заведение човек намира, преоткрива и осъзнава своята същност. Да си душевноболен, е състояние на духа. Да имаш БАР, не е лошо. Хората, които са попадали по един или друг начин в психиатрия, са изключително силни, мислещи, чувствителни и интелигентни. Когато си в задънена улица, всички сетива се обострят. Тогава се обръщаш към себе си и оставаш сам с мислите си. Най-доброто лекарство за всеки е да си помогне сам на себе си.
- Така е, но има моменти, в които човек не може сам! Или не иска. Без кого или без какво нямаше да успееш ти?
- Нямаше да успея без моя партньор Александър, без семейството ми и моите приятели. Без моите лекари и всички добри хора, които срещнах и продължавам да срещам по пътя си. Най-милите същества за хората, които са разстроени психически, са дълбоко в сърцето им. Знаеш ли…, всеки един от хората в психиатриите е там заради любов. Заради липса на любов, заради несподелена любов, заради загуба на любим човек, заради задушаваща любов…
Гергана Койчева с нейния ментор Красимира Ангелова
- В тона ти, в държанието ти няма обвинение. Напротив, ти си изключително смирена и приемаща. Как се справяш със социалните догми, с етикетите?
- Нямам проблем с тях. От самото начало говоря спокойно и открито за диагнозата си. Виждам, че повечето хора смятат за ненормално да боледуват духа и душата ти, но никой не е застрахован.
- Не. След всичко около заболяването и първия престой в психиатрията, след това да стана майка на здраво дете, без да спирам лечението си…, не. Най-голямото ми предизвикателство беше написването на книгата, създаването на профилите в социалните медии и страницата „Биполярен живот“, рубриката с видеа, която стартирах, за да помагам на други в моята ситуация. Моята менторка Красимира Ангелова беше много учудена, само ми казваше, че книгата вече е написана. Започнах неуверено и водена от мечтата да съкратя пътя до ремисията на другите хора с моята диагноза, успях да завърша „Биполярната мечта“. Създадох и дневник за самонаблюдение, който е от изключителна важност за по-бързото овладяване на проблема. Много се радвам, че успях, защото непрекъснато се срещам с хора с психични проблеми, които използват състоянието си като оправдание за своя живот. Говоря за онези от тях, които имат помощ и подкрепа от близките и приятелите си. Защото не всички са такива късметлии. Много често близките се отказват от психично болния, а някои отключват заболявания, именно защото са загубили близките си по някаква причина. Така или иначе, освен медикаментозното лечение, всеки трябва да предприеме действия да си помогне сам, ако иска да живее пълноценно.
- Какво е посланието ти към нашите читатели?
- Хора, знайте, че всичко е възможно, стига човек да има силна вяра и желание да продължи напред! Обръщайте внимание на състоянията, през които преминавате, грижете се за себе си и живейте пълноценен живот! Аз преминах през ада и живея в рая. Щом аз мога, можете и вие!
С многобройната публика на премиерата на книгата в Плевен
Вземаме си довиждане, уточняваме подробности около снимките към материала и приключваме онлайн връзката. Само че такъв разговор те държи дълго… В това момиче има повече спокойствие, вяра в живота и оптимизъм, отколкото у много други „нормални“. Без претенция, без усложняване, извън стереотипа Гергана застава пред всички и говори за биполярното си разстройство. Радвам се, че ѝ казах, че буди възхита у мен с това, което прави. Опитайте се да си дадете сметка колко от действията си обмисляте през призмата на „какво ще кажат хората“ и, вярвам, безусловно ще разберете с какъв човек имах среща днес!
Благодаря ти, Гергана!
Автор: Галена ГЕОРГИЕВА
Напиши коментар