0
Поетесата Спаска Гацева отпразнува преди дни своята 80-годишнина. С творческа вечер в галерия-книжарница „София-прес” на 30 ноември вечерта бяха представени две нейни нови книги. Поетичният рецитал бе дело на Даниела Заркова и включваше стихове от различни книги и периоди. Мразовитият ден попречи на стотиците й почитатели във фейсбук да присъстват лично на събитието, но знакови писатели уважиха нейното слово.
„Аз съм човек от друго време... След 30 години журналистика – с напрежението на ежедневните репортажи – аз потънах изцяло в поезията. В антологичната стихосбирка „Тишината в мен” съм събрала най-доброто, от пътя ми отначало, някои стихове даже не са публикувани...” – казва Спаска Гацева.
„Поезията е една твърде сложна игра. Такава сложна игра на думи е книгата „Тишината в мен”, само че думи, казани от голям поет. Уверявам ви, в нея няма да намерите никаква тишина, а глас, който раздира тишината. Не съществува никаква опасност Спаска да остарее, въпреки редовете, в които ни напомня за старостта, или пък разговаря със смъртта. Гацева не може да спре да пише стихове и това я прави неостаряваща. Писането на поезия е по-силно от самата нея. Дарба е, а щом ти е дадена свише, ти си длъжен да я носиш и да я раздаваш... Авторката казва, че книгите са подвързаните ни души. И е абсолютно права. Всеки пишещ оглежда себе си в книгите, които създава, и в написаното се гледа като в огледало. Огледалото на „Тишината в мен” е ясно и бистро. Всичко се вижда в него. Няма скрито-покрито... Нелек е пътят, но преодоляванията са станали предпоставка за раждането на поетични бисери.” Това казва за книгата й „Тишината в мен” писателката Юлия Дивизиева.
"Като калейдоскоп от спомени на бъдещето е изградена и книгата „Светла повест“. Когато я затвориш, внезапно в съзнанието ти изгрява песента на Куин „Прекалено много любов ще те убие” (Too Much Love Will Kill You). Толкова интензивно словесно-музикално съдържание прелива от четиристишията, 100 на брой, но всъщност хиляди послания са закодирани в тях – есенцията на една свръхмисловна и непокорна душа, каквато много малко поети притежават." За поетесата Анжела Димчева пише още: "Паметта няма стойност, ако не разказва с камбанния си звън за любов и страдание, за съмнения и вяра, за нюансите на черното и невидимото бяло. Дати и събития, градове и имена изчезват в бездната на забравата, но ароматът на влюбването, мелодията на възхода и тътенът на падението – всичко това е непреходната емоционална памет, която е сложила своя отпечатък в тази книга. Може би затова авторката е решила да я нарече повест.
Краткостта на камбанния поетичен език се възприема като оригинален афоризъм, но само при наличието на високите трептения, свърхзвуковата честота на истината и саморазголването, което творецът може да си позволи. Често поетите у нас удавят важното си послание в многословие и така убиват възможността да изградят собствена митологична формула. Онази запомняща се метафора с кристално звучене, която ще извиква винаги лика на Поета пред останалите стихоплетци.
Много е важно поетът да се откаже от обясненията. Спаска Гацева е преодоляла това изкушение, нейното причастие е естетическо. А химическата спойка между обикновените думи е именно голямата любов. Тя извира през пластовете самота, през виденията на смъртта, през ослепяващата старост, през окапалите в небитието приятелства, през тежестта на камъка-гняв и завалялото като благослов опрощение.
Защо една книга трябва да има начало и край? Оказва се, че това не е задължително. Открил го е още Хорхе Луис Борхес: в разказа „Пясъчна книга” неговият герой разлиства една Книга на книгите, която е като пясъка - без начало и без край, с неизброими страници, които при всяко отваряне са различни, а номерацията им се променя.
Такова чувство ме обзе, когато препрочитах книгата „Светла повест” на Спаска Гацева. Това не е класически изградена стихосбирка, не е фабулно четиво, за да е повест, не е и драмата на житейския епилог. В архитектурата на поетическото ъглите тук са въздишки, кулите достигат сенките на сърцето, а всяка метафора визуализира отговор от паралелен космос.
Няма главни букви, няма препинателни знаци - постмодерният „стихопад” на Спаска Гацева извира внезапно и обзема съзнанието на четящия.
Четете „Светла повест” като книга за стила, който не е привнесен от прочетено, чуто, копирано. Това е нововъзникналото усещане за собствен, личностен език, когато си казал толкова много с предишните си книги, че сега извеждаш само светлината от сблъсъка на милионите думи, врящи в съзнанието. Казал го е още преди 6 десетилетия Ролан Барт: „Стилът е „лична работа” на писателя, негово великолепие и негов затвор, той е неговата самота”.
А в самотата на битието думите играят главна роля. Тяхната вселенска простота ни завещава Спаска Гацева - не накрая на книгата си, а точно по средата:
думите дето трябват
за голямото писане
малки са като хляба
водата солта и истината
Краят няма да дойде - не го очаквайте, както „пясъчната книга” никога не свършва..."
Напиши коментар