0
Пламен КАЛИНОВ
В първия ден от Лято 2016 (21 юни) Русе и русенци имахме щастието да видим на сцената на Доходното здание уникалния спектакъл на класическия японски театър „Но”.
Ако трябва да поставим гостуването на „Но” в някаква скала от културни събития, идването на азиатската трупа несъмнено ще бъде едно от знаковите културни присъствия на брега на Дунав през последните години. Няма особено знамение или някаква древна азиатска поличба в идването на японците. Визитата им е просто част от мениджърския подход на ДТ „Сава Огнянов” за отваряне на Русе и русенската публика към възможно най-новите и непознати форми на театрално общуване между хората, които ни карат да бъдем мислещи зрители и да разбираме езика на различните видове театър. Затова нека да не спестим адмирации към русенските театрали, но и да не пропуснем главните организатори, благодарение на които стана възможно идването на японската трупа - Посолството на Япония в България и Обществената фондация „Ямамото Ногакудо”, която финансира проекта.
Като начало на своето пребиваване в Русе, японската трупа „Ямамото” събра журналистите на Голямата сцена броени часове преди представлението, за да видим интересни фрагменти от постановката, озаглавена „Адачи-Га-Хара” (Демонът Адачи). Както я определиха азиатците, това е демонична пиеса от 15-ти век, която разказва за случайна среща на група планински аскети със самотна старица, посветена в страшна тайна, скрита от много години за обикновения свят.
В брифинга участва единствено изпълнителят на главната роля Акихиро Ямамото, иначе на сцената заедно с него имаше още 13 актьори. Японецът не само ме заинтригува, но ме накара да напрегна цялото си внимание, за да усетя поне интонационно какво иска да ни каже, а тоналността в произношението му беше запазена почти едно към едно и в превода. Като начало Акихиро Ямамото каза на български език: „Добър ден. Много ми е приятно!”, след което продължи на японски.
Почти аскетично приглушеният японец в сиво кимоно и джапанки с бели чорапи направи кратка характеристика на особеностите на японския класически театър „Но”, като подчерта, че традицията на вековната театрална класика повелява в трупите, които се посвещават на това изкуство, да играят само мъже.
Веднага направих успоредицата, че мъжкото присъствие е единствената прилика на театър „Но” с възрожденския български театър (позорище), където всички роли са се изпълнявали също само от мъже. Дотук със сравненията, а иначе названието „Но” произлиза от японска дума, или по-скоро идиоматично съчетание, съдържащо понятие за талант. На сцената на театър „Но” почти всички персонажи - независимо дали са мъжки или женски - носят маски.
Театърът буквално е непокътнат през вековете, това е може би най-старата драматична форма, която се играе и до днес в Япония и по света, без никакви изменения. От 14-ти век изкуството „Но” е било привилегия на военната аристокрация. За него се казва, че е театър на самураите. Постепенно с течение на столетията театър „Но” е превземал йерархичните пластове в японското общество, за да достигне днес, в 21-ви век, и до училищата. След раздялата с феодализма театърът се ориентира и към търговските съсловия. Получава се нещо като своеобразна „сделка” - театралите се отварят към нова обществена прослойка, дават й достъп до изкуството на висшата военна аристокрация (самураите), а тя от своя страна, в знак на признателност, осигурява финансирането на постановките. Както се вижда, все пак съвремието е налагало постепенно своите нови „догми” и сегашният театър „Но”, освен екзотика и традиция, е симбиоза между древността и възможностите на модерните технологии. Публиката в Доходното имаше възможност да се убеди в това, защото бяха употребени по предназначение всички технологични похвати, включително и LED-осветление, за да се покаже съвършенството на драматургичната нишка в постановката „Демонът Адачи”.
От в. „Бряг” попитахме, има ли сблъсък на Западната цивилизация, на нашия културен модел на мислене, с онова, което ни предлага като внушение японската театрална традиция, която пък е белег на Източната, наричана от мнозина социолози японска цивилизация? Ето отговорът на Акихиро Ямамото: „Не, такъв сблъсък няма и не може да има, защото театърът, включително и театър „Но”, носи едни и същи белези на човешката, планетарната емоционалност. Аз изпълнявам ролята на старицата, но вътрешно съм един обикновен човек, баща, съпруг, така че, не мога да избягам от общочовешката идентичност на чувствата, на които всички ние сме подвластни, независимо каква култура или религия изповядваме”.
.jpg)
Напиши коментар