0
Важна стъпка в борбата за национално Освобождение след Априлското въстание 1876 г. и последвалите събития е активизиране на дипломатическата дейност за решаване на “българския въпрос”. Засилва се дейността на Българската екзархия. Раздвижват се заможните емигрантски кръгове в Румъния и Цариград. Българска делегация с представители Драган Цанков и Марко Балабанов посещава Европа и Русия с цел да привлече вниманието на политическите кръгове в подкрепа на справедливата българска кауза. За успеха на мисията в Русия от голямо значение е разговорът с император Александър II, който заявява, че това, което не съумее да направи дипломацията, той е готов да постигне със силата на оръжието.
Най-после през декември 1876 г. се сбъдва стратегическият смисъл на инициаторите и организаторите на Априлското въстание – българският въпрос заема централно място на Цариградската посланическа конференция на Великите сили. Конференцията се свиква по настояване на Русия като пореден опит за мирен изход от кризата. В нея участват представители на Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия. Руският пълномощник генерал Н. Игнатиев проявява голяма гъвкавост и отстъпчивост. В резултат на взаимни компромиси в преговорите му с английския официален пълномощник маркиз Р. Солсбъри се стига до, общо взето, приемливо споразумение, което предвижда създаването на две автономни български области, обхващащи почти цялата територия на Българската екзархия в Мизия, Тракия, Македония и Добруджа. Към това предварително споразумение се присъединяват и останалите участници в конференцията. Така възниква реална възможност за мирно решение на българския въпрос, която обаче среща внезапно сериозни затруднения и се проваля.
За този печален обрат на нещата допринасят в еднаква степен както Англия, така и Германия, макар да изхождат от диаметрално противоположни съображения. Английското правителство преценява големите отстъпки на руската дипломация като проява на слабост и убедено, че Русия няма сериозни намерения да воюва, се отказва от поетите ангажименти пред Игнатиев, като застава твърдо на традиционната си позиция за запазване на статуквото в Османската империя. За разлика от Дизраели, Бисмарк, напротив, вижда в провала на конференцията прекрасна възможност за разрушаване на това статукво, но непременно чрез една руско-турска война, която според него е вече неизбежна. По задкулисни пътища Лондон и Берлин насърчават Високата порта да отхвърли решенията на конференцията.
Отхвърлен е и подписаният през март 1877 г. Лондонски протокол. С това средствата на дипломацията се изчерпват. На 12/24.април 1877 г. император Александър II подписва Манифест за обявяване война на Турция. На страната на Русия във войната се присъединяват Румъния и Черна гора.
На 15/27 юни 1877 г. руската армия форсира р. Дунав при Свищов. Първа стъпва на българския бряг 14-а пехотна дивизия на ген. М. И. Драгомиров.
Форсирането на река Дунав от руската армия през 1877 г. е военна операция, която остава като шедьовър във военното изкуство и дълги години се изучава в европейските военни академии.
Даниела Дерешка – уредник в отдел „НЕФ и НА” в РВИМ -Плевен
Напиши коментар